Постинг
08.01.2016 14:15 -
Трънливият път на България
"Пръкналата се на 10 ноември 1989-а след вътрешно-партиен преврат в БКП пазарна демокрация в България осъмна осъмна два месеца по-късно - в началото на 1990 г. пред прага на кървав сценарий."... Така започва статията на Валерия Велева, публикувана във в-к "Стандарт" на 8 януари 2016 г., стр. 14-15. Основен акцент, много правилно подбран, беше снимката на жените с табелките, които казваха, че не си дават имената. Знаете ли, колеги, колко много такива снимки се публикуват всеки ден, на убити хора, на взривени неща, на дупки от стрелба в автомат - не само в Париж, не само в Париж...Спомнете си кървавите усмивки от старите ленти) Когато нямаше журналистически етичен кодекс още, и преди ние да претръпнем... Много вода изтече оттогава. Иначе на първите две страници от "Стандарт" нищо ново, нищо конкретно, вчера го снимаха с бабаитски черни очила, днес оплюват Лютви Местан, до степен "той получи и "Скункс" от "Господарите на ефира", хихи". Така в днешните трудни дни се прави политика по български, да, г-н Премиер, нищо ново, така се правят новини днес в България - поръчки, бизнес, мениджмънт. Аз лично харесвам Местан, личеше си, че в него е вложено много, един от малкото, които говорят изрядно български език от трибуната на Народното събрание, и освен това, както мнозина подчертават, умее да говори грамотно и добре. Новото беше името на Валерия Велева, затова и започнах да чета. Когато бях на 16, четях колонката на г-жа Велева на първа на "Труд" и се опитвах да й подражавам.
И си спомних как през 1990 г., а може и по-късно да е било, тези години ми се сливат - докато БКП търпеше "вътрешно - партиен преврат" и последиците от него, както би казал някой социолог - ние се редяхме на опашки за хляб, за мляко, за каквото има в магазина, сменихме омразните плисирани поли с панталони, които бяха евтини, грозни, но държеливи, майка ми шиеше кръпки на пуловера ми, като се прокъсаше, и с татко един ден купихме първи брой на едно "политическо - литературно" списание от един човек в една тъмна нощ, който го продаваше в куфар.
България обаче твърдо вървеше напред - с митинги, преврати, цигании, с първия мобилен телефон например, който беше привилегия и символ на обществена класа, и може би днес ролята му не се е променила... И с всичко останало, малко по малко, което се трупа, за напредъка и за светлото бъдеще на пазарната демокрация, както обичаха да казват журналистите преди време. Цели 25 години, или са повече?)Грозните панталони се скъсваха на задника ми, купиха ми дънки, и те се късаха, но се пазеха, защото, както на мнозина е известно, като се отрежат здравите части, се правят торби за училище и пр.
Много ме е яд, когато някой се изправи и каже - благодарение на Доган, на Местан, на Стоян, в България бил избегнат кървавият преход. Вие знаете ли колко хора измряха като кучета, гробищата се напълниха в Карлово... В София може би е друго, но тук бяхме тридесет хиляди души град, в момента сме 10 000, е, от София това са само цифри. Аз си ги гледам винаги гробищата, когато пътувам до Пловдив по работа - пътят минава до тях, станали са огромни. И вашите впрочем май са такива...
И в един момент някой резюмира "пръкналата се пазарна демокрация в България" в едно изречение.
Не бива така. Вярно е, че на 10 ноември 1989 г. в БКП имаше "вътрешно - партиен преврат", с тежки последици за управленския елит на България, и днес виждаме как той все още не може да се отърси от тях, въпреки, че мнозина си отидоха физически, странно, и от елита, и от народа, но имаше и други последици, да. Мразя, когато ставам сантиментална... Тук исках да напиша, че може много от тези последици да са вече в гробищата, но ние, един вид, не сме. Време за поздрав...
И си спомних как през 1990 г., а може и по-късно да е било, тези години ми се сливат - докато БКП търпеше "вътрешно - партиен преврат" и последиците от него, както би казал някой социолог - ние се редяхме на опашки за хляб, за мляко, за каквото има в магазина, сменихме омразните плисирани поли с панталони, които бяха евтини, грозни, но държеливи, майка ми шиеше кръпки на пуловера ми, като се прокъсаше, и с татко един ден купихме първи брой на едно "политическо - литературно" списание от един човек в една тъмна нощ, който го продаваше в куфар.
България обаче твърдо вървеше напред - с митинги, преврати, цигании, с първия мобилен телефон например, който беше привилегия и символ на обществена класа, и може би днес ролята му не се е променила... И с всичко останало, малко по малко, което се трупа, за напредъка и за светлото бъдеще на пазарната демокрация, както обичаха да казват журналистите преди време. Цели 25 години, или са повече?)Грозните панталони се скъсваха на задника ми, купиха ми дънки, и те се късаха, но се пазеха, защото, както на мнозина е известно, като се отрежат здравите части, се правят торби за училище и пр.
Много ме е яд, когато някой се изправи и каже - благодарение на Доган, на Местан, на Стоян, в България бил избегнат кървавият преход. Вие знаете ли колко хора измряха като кучета, гробищата се напълниха в Карлово... В София може би е друго, но тук бяхме тридесет хиляди души град, в момента сме 10 000, е, от София това са само цифри. Аз си ги гледам винаги гробищата, когато пътувам до Пловдив по работа - пътят минава до тях, станали са огромни. И вашите впрочем май са такива...
И в един момент някой резюмира "пръкналата се пазарна демокрация в България" в едно изречение.
Не бива така. Вярно е, че на 10 ноември 1989 г. в БКП имаше "вътрешно - партиен преврат", с тежки последици за управленския елит на България, и днес виждаме как той все още не може да се отърси от тях, въпреки, че мнозина си отидоха физически, странно, и от елита, и от народа, но имаше и други последици, да. Мразя, когато ставам сантиментална... Тук исках да напиша, че може много от тези последици да са вече в гробищата, но ние, един вид, не сме. Време за поздрав...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене