Постинг
31.07.2019 21:36 -
За кожата на правилото как да се взима кръв от деца в някои (или в много от?) нашите болници
Колеги, току - що прочетох един материал в сайта "Майко мила", поместен на тяхната фейсбук страница - https://maikomila.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%B5%D0%B7-%D0%BE%D1%82%D1%82%D1%83%D0%BA/ и за втори път през последните няколко месеца се учудих на тази информация - за това, че все още в българските болници, в които всичко се плаща - от "избор на екип", през консумативи за сложни операции, до клечки за уши, все още има "правилници", които забраняват присъствието на родителя до детето му, докато му взимат кръв - било то и при очевидна необходимост от това (притеснение у самото дете, например, и пр.). Бря, колеги, това, смятам, е една много възпитано и културно написана статия, в която се разяснява на всички родители, че болниците у нас, нямат право да въвеждат такива правила (включетелно в един абзац дори се посочва, че това е против правата на детето), обаче, на пет други места, видях неумолимото "удобството на медицинския екип", и разни други неща, които намекваха, че тази статия, е основно с опознавателен характер. Без опознавателен характер бяха коментарите под нея, където имаше подадена информация за 40-дневно бебе, дупчено за кръв четиридесет минути и озовало се с абокат на главата си.
Колеги, това, което правеше статията опознавателна, и което й липсавше, според мене, беше гледната точка на третата страна в нея - не тази на "медицинския екип" и на "родителите", а тази на децата. Мойта гледна точка, например, тъй като моя милост преди много години също беше "притеснително", "досадно" и може би понякога "чувствително" (???) детенце, което редовно съдираше чорапогащите на сестрите и на всеки, който се опитваше да му вземе кръв, защото - ааа - и тогава правилата бяха същите)). Но, за моя жалост, когато бях на пет, ми се наложи, въпреки всичките ми хитрувания, да вляза в Първа или Втора градска болница в гр. София, с ходатайството на леля ми, Бог да я прости, и с диагноза едностранна бронхопневмония. В болницата приеха, може би благодарение на ходатайството, и майка ми, която спеше на едно легло с брат ми, също болен, но от двустранна бронхопневмония. Един ден, беше необходимо да ми се вземе кръв, майка ми я оставиха пред една страшна врата и мен ме вкараха вътре, с големи усилия, като крясъците ми сигурно са се чували по цялото отделение, а може и да не са се чували - някога строителството е било монолитно, може пък да ги е заглушавало (и в буквалния, и в преносния смисъл на тая дума). Изходът от борбата ми с двете иначе симпатични и добри, и млади медицински сестри със страховити маски на лицата, беше предопределен - тръшнаха ме на някаква огромна и страшна маса, покрита с кожа, вързаха ме с едни кожени каиши, отгоре светеше една страшна лампа, и какво стана, не помня, колеги....
Най-вероятно, са ми взели кръв. Моята майка казваше, че това били прекрасни сестри, много добре вземали кръв, явно са били добри и в биенето на инжекциите ми, защото съм давала да ми ги слагат, ама тоя път, се издъниха. Сигурно заради правилото, кой знай?
Някой би казал, че пролемът е психологически - при децата като моя милост, които ги е страх от вземане на кръв като деца, а после порастват и кой знай какво става с тях. Ами какво стана - оказа се, че психологията, когато иска човек, може да я преодолее - завинаги запазих уважение към медицинския персонал, и след 12-годишна възраст, не съм правила проблем на никого, който е искал да ми вземе кръв, само дето не мога да гледам и изпитвам малко страх. На 20-годишна възраст реших да се преборя със страха си от взимане на кръв от вената, завинаги, и за пръв път дадох кръв в кръводарителска акция в университета. Всичко мина успешно, колеги, само малко припаднах, но полегнах, свестих се, после давах още един или два пъти кръв.
И така, колеги, оказа се, че проблемът не беше психологически, съвсем наскоро научих, че е бил медицински.
Тоест, когато през 2011 г., когато лежах в болницата в гр. Карлово за задържане на бременност, с много високо кръвно и под голям стрес, когато ми се наложи да дам кръв в манипулационната на отделението, се получи медицински проблем. Станах си аз от леглото с абоката, дотътрах се до манипулационната, закрепихме там някак системата, ама се оказа, че сестрата не успя да намери добра вена - е, дупчи тук, дупчи там, а аз, нали съм с високо кръвно и с други проблеми, по едно време й казах: "Извинете, обаче ви виждам в перспектива, отдалечавата се". Казах й го, колеги, защото знаех, че а ми стане лошо и припадна, свършено е с детето. Сестрата не обърна внимание, защото нещо не вървеше с вената. Стегнах се аз, ама и при мен, не върви. Плесна ме жената един, два пъти, дори й блаодарих, защото си мислех, че припадъкът ми се е разминал, ама не би - тъкмо отказах да ме настанят в количка, защото никога дотогава не бях сядала в количка, къде ще тормозя хората да ме тътрят в количка, аз съм добре, и оттам се събудих в моето легло, залята с вода. Нямам никакви спомени от тоя половин час, колеги, казаха, че ме карали по отделения, ама като не помня, като не го пише и в епикризата ми, не мога да потвърдя. Още през нощта получих тежка бъбречна криза и кървене и на сутринта ми направиха успешен и наистина добър кюртаж.
Доста по-късно, при едно посещение при козметичката ми, жената, която някога била медицинска сестра, погледна ръцете ми и ми каза : "Ти, миличка, имаш много малки вени. Ами не, не е само от теглото ти. Трябва да искаш да ти слагат детски игли, когато ти слагат системи."
Йо, колеги, ето ви го моят медицински проблем - детските игли... Колко ли са, колеги, такива като мен, и нито един Правилник не може да ги оправи, защото някой недогледал, там, в медицината, какви вени има, и как това влияе на пациента, когато му вземат кръв?
Във всеки случай, си мисля, че съм била по-добре, колеги, от 40-дневното бебе, на което са слагали абокат на главичката, защото леле, ами ако на мен ми бяха сложили такъв абокат, през 2011 г., така, както ми избодоха всичките вени и на двете ръце и дланите ми се надуха по един много страшен начин, та ги криех с ръкавите си месеци наред (два месеца), и дори понякога си мислех, че това не са моите ръце?
Леле, как щях да я карам, ако трябваше да си представям, че това не йе моята глава, при положение, че за справяне с медицинския ми проблем, нарочно, започнах работа веднага, дори и не си позволих да отсъствам....
Леле, колеги, сигурно, ако ми бяха лепнали абоката на главата, щеше да ми остане по-голям белег, освен някакви си скромни проблеми с вените на дланите, които сигур ще отшумят, въпреки, че една приятелка, която също са й ги направили, казва, че не отминавали)).
Очевидно, колеги, в този правилник за взимане на кръв от деца има проблем, и проблемът е строго медицински - трябва да бъдат ясно дефинирани начините, по които това се прави безболезнено да децата, с оглед на развитието на медицината като наука. Не може, колеги, винаги да се оправдаваме с това, че педиатрията у нас е изоставаща дисциплина, защото живеем в тиха гражданска война, нито, че няма педиатри ; напротив - педиатри, и то успешни и много добри, винаги е имало (както имаше и приятни и усмихнати медицински сестри в болницата в гр. София, които ми взеха кръв по тоя дивашки начин), но, колеги, освен тях, има и други педиатри, които също трябва да подлежат на правилата, които са прости - по максимална възможност безболезнено и безпроблемно взимане на някаква малка спринцовка с кръв, да Бога, а не вземане на страха, това не се води вече медицинско, а друго деяние, с извинение, някъде другаде, където децата действително и тяхното добруване, са на първо място...
Толкова години, колеги, си мислех, че съм била лошо и капризно, и досадно детенце, а се оказа, че така постъпили с мен, защото това било просто Правило... Леле...
?
Един поздрав, за всички адвокати по медицинско право у нас, които все пак, се борят и за нас, децата, които са мъчени, докато им е вземана.... кръв. От троля).
Колеги, това, което правеше статията опознавателна, и което й липсавше, според мене, беше гледната точка на третата страна в нея - не тази на "медицинския екип" и на "родителите", а тази на децата. Мойта гледна точка, например, тъй като моя милост преди много години също беше "притеснително", "досадно" и може би понякога "чувствително" (???) детенце, което редовно съдираше чорапогащите на сестрите и на всеки, който се опитваше да му вземе кръв, защото - ааа - и тогава правилата бяха същите)). Но, за моя жалост, когато бях на пет, ми се наложи, въпреки всичките ми хитрувания, да вляза в Първа или Втора градска болница в гр. София, с ходатайството на леля ми, Бог да я прости, и с диагноза едностранна бронхопневмония. В болницата приеха, може би благодарение на ходатайството, и майка ми, която спеше на едно легло с брат ми, също болен, но от двустранна бронхопневмония. Един ден, беше необходимо да ми се вземе кръв, майка ми я оставиха пред една страшна врата и мен ме вкараха вътре, с големи усилия, като крясъците ми сигурно са се чували по цялото отделение, а може и да не са се чували - някога строителството е било монолитно, може пък да ги е заглушавало (и в буквалния, и в преносния смисъл на тая дума). Изходът от борбата ми с двете иначе симпатични и добри, и млади медицински сестри със страховити маски на лицата, беше предопределен - тръшнаха ме на някаква огромна и страшна маса, покрита с кожа, вързаха ме с едни кожени каиши, отгоре светеше една страшна лампа, и какво стана, не помня, колеги....
Най-вероятно, са ми взели кръв. Моята майка казваше, че това били прекрасни сестри, много добре вземали кръв, явно са били добри и в биенето на инжекциите ми, защото съм давала да ми ги слагат, ама тоя път, се издъниха. Сигурно заради правилото, кой знай?
Някой би казал, че пролемът е психологически - при децата като моя милост, които ги е страх от вземане на кръв като деца, а после порастват и кой знай какво става с тях. Ами какво стана - оказа се, че психологията, когато иска човек, може да я преодолее - завинаги запазих уважение към медицинския персонал, и след 12-годишна възраст, не съм правила проблем на никого, който е искал да ми вземе кръв, само дето не мога да гледам и изпитвам малко страх. На 20-годишна възраст реших да се преборя със страха си от взимане на кръв от вената, завинаги, и за пръв път дадох кръв в кръводарителска акция в университета. Всичко мина успешно, колеги, само малко припаднах, но полегнах, свестих се, после давах още един или два пъти кръв.
И така, колеги, оказа се, че проблемът не беше психологически, съвсем наскоро научих, че е бил медицински.
Тоест, когато през 2011 г., когато лежах в болницата в гр. Карлово за задържане на бременност, с много високо кръвно и под голям стрес, когато ми се наложи да дам кръв в манипулационната на отделението, се получи медицински проблем. Станах си аз от леглото с абоката, дотътрах се до манипулационната, закрепихме там някак системата, ама се оказа, че сестрата не успя да намери добра вена - е, дупчи тук, дупчи там, а аз, нали съм с високо кръвно и с други проблеми, по едно време й казах: "Извинете, обаче ви виждам в перспектива, отдалечавата се". Казах й го, колеги, защото знаех, че а ми стане лошо и припадна, свършено е с детето. Сестрата не обърна внимание, защото нещо не вървеше с вената. Стегнах се аз, ама и при мен, не върви. Плесна ме жената един, два пъти, дори й блаодарих, защото си мислех, че припадъкът ми се е разминал, ама не би - тъкмо отказах да ме настанят в количка, защото никога дотогава не бях сядала в количка, къде ще тормозя хората да ме тътрят в количка, аз съм добре, и оттам се събудих в моето легло, залята с вода. Нямам никакви спомени от тоя половин час, колеги, казаха, че ме карали по отделения, ама като не помня, като не го пише и в епикризата ми, не мога да потвърдя. Още през нощта получих тежка бъбречна криза и кървене и на сутринта ми направиха успешен и наистина добър кюртаж.
Доста по-късно, при едно посещение при козметичката ми, жената, която някога била медицинска сестра, погледна ръцете ми и ми каза : "Ти, миличка, имаш много малки вени. Ами не, не е само от теглото ти. Трябва да искаш да ти слагат детски игли, когато ти слагат системи."
Йо, колеги, ето ви го моят медицински проблем - детските игли... Колко ли са, колеги, такива като мен, и нито един Правилник не може да ги оправи, защото някой недогледал, там, в медицината, какви вени има, и как това влияе на пациента, когато му вземат кръв?
Във всеки случай, си мисля, че съм била по-добре, колеги, от 40-дневното бебе, на което са слагали абокат на главичката, защото леле, ами ако на мен ми бяха сложили такъв абокат, през 2011 г., така, както ми избодоха всичките вени и на двете ръце и дланите ми се надуха по един много страшен начин, та ги криех с ръкавите си месеци наред (два месеца), и дори понякога си мислех, че това не са моите ръце?
Леле, как щях да я карам, ако трябваше да си представям, че това не йе моята глава, при положение, че за справяне с медицинския ми проблем, нарочно, започнах работа веднага, дори и не си позволих да отсъствам....
Леле, колеги, сигурно, ако ми бяха лепнали абоката на главата, щеше да ми остане по-голям белег, освен някакви си скромни проблеми с вените на дланите, които сигур ще отшумят, въпреки, че една приятелка, която също са й ги направили, казва, че не отминавали)).
Очевидно, колеги, в този правилник за взимане на кръв от деца има проблем, и проблемът е строго медицински - трябва да бъдат ясно дефинирани начините, по които това се прави безболезнено да децата, с оглед на развитието на медицината като наука. Не може, колеги, винаги да се оправдаваме с това, че педиатрията у нас е изоставаща дисциплина, защото живеем в тиха гражданска война, нито, че няма педиатри ; напротив - педиатри, и то успешни и много добри, винаги е имало (както имаше и приятни и усмихнати медицински сестри в болницата в гр. София, които ми взеха кръв по тоя дивашки начин), но, колеги, освен тях, има и други педиатри, които също трябва да подлежат на правилата, които са прости - по максимална възможност безболезнено и безпроблемно взимане на някаква малка спринцовка с кръв, да Бога, а не вземане на страха, това не се води вече медицинско, а друго деяние, с извинение, някъде другаде, където децата действително и тяхното добруване, са на първо място...
Толкова години, колеги, си мислех, че съм била лошо и капризно, и досадно детенце, а се оказа, че така постъпили с мен, защото това било просто Правило... Леле...
?
Един поздрав, за всички адвокати по медицинско право у нас, които все пак, се борят и за нас, децата, които са мъчени, докато им е вземана.... кръв. От троля).
Руски войници се сбиха с американски вой...
Готови са отговорите на въпросите на Евр...
ПРЕВЪЗХОДСТВОТО НА БЕЛИЯ ЧОВЕК
Готови са отговорите на въпросите на Евр...
ПРЕВЪЗХОДСТВОТО НА БЕЛИЯ ЧОВЕК
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене