След снощната прожекция на мюзикъла "Ла Ла Ленд" в Дома на киното до Централна баня в заснежената София, (едно много приятно място), все още си мисля, какво не ми достигна в този филм. Анотациите му го наричат "захарна пръчица", и е точно такава, очаквах забавна комедия с много смях, много обрати, абсурдни ситуации, но, нещо в средата на тази близалка,  леко нагарчаше, или киселееше, поради което не беше и обичайната захарна пръчица, която, като свърши, остава вкус на дърво или пластмаса, и това беше и най-хубавото от него).

Малко прекалено ми се струва и това, че филм, който беше награден със седем "Златни глобуса", получи и "Златна малинка"). Нещо става с киното, и съдържанието на филма, го доказва.
Може ли отношенията (или по-правилно връзката) между двама главни герои в един филм да бъде всъщност самият филм - един среден пръст на една магистрала в някакво задръстване, случайна среща в някакъв ресторант и друга на парти, след което тъжното развитие на техните кариери, по пътищата, които те са си избрали, за да постигнат мечтите си? Странно, но в този филм не видях и много любовни детайли  - средният пръст и блъсването по рамото на героинята може да се счита за "невъзпитано запознанство" ли, що ли... И после - една разходка, дари е повод за любов? Нямаше ги малките жестове  у героите, не зная защо. Може би, защото сценаристът така си представя любовта, но в реалния живот от такава любов боли). На мен специално, актьорските изпълнения на двойката ми досадиха ужасно, така рекламираните "дълги погледи" (слава Богу, предимно от страна на главната героиня, която имаше хубави очи, които ми омръзнаха  за 120 минути, Бога ми, та тя беше подчинила всички движения, мимики на лицето само на играта с очите!) ми досадиха ужасно. Добре, че главният герой омекотяваше малко тия погледи, като понасяше драмата на гърба си...Дребните детайли, те липсваха на този филм. Така например, в самото му начало, героинята тичаше по прослушвания (лъжейки невярващата й шефка), и разлятото кафе върху ризата й кафе навреди на великолепнто й актьорско изпълнеие пред журито (началното й представяне беше високо оценено в някаква анотация, съгласна съм, в началото още не сме свикнали с погледите й). След което се наблюдаваше нейната еволюция - от стремяща се да изглежда перфектно млада дама, която се бори за място под актьорския небосклон, тя все повече се занемаряваше, крещеше на любимия, писа пиеса, и тя неуспешна, послужила само за да я хареса някой за нещо си,  изобщо редица нелогични неща правеше, като за човек, който е окрилен от любовта и се стреми към изпълнение на мечтата си - за да се стигне накрая до финалното прослушване пред единственият възхитен от пиесата й продуцент, на което тя се яви в някакъв отвратителен пуловер, импровизирайки с тъжната история на нейната леля. Защо в такъв случай, пред почти същото жури, което беше я гонило толкова пъти, все пак спечели прослушването?! Доскоро Холивуд представяше друга версия на крайната борба за успеха - борещите се се изявяваха на всяка цена, но в перфектен външен вид за конкурса, тук какво стана? Умориха ли се тия млади актриси...Щото е очевидно, че индустрията не е...Какво отличаваше в това изплънение Ема Стоун от Грета Гарбо, която мюзикълът се опитва да възкреси, по специфичен начин, от полуизчезналите първи дигитални записи? Ами по детайлите. И Грета Гарбо си позволява дълги погледи, но, но, но - никога не би отишла на прослушване с подобен пуловер, и слава Богу.
Краят на героинята на Ема Стоун беше показателен - тя не стана Грета Гарбо, но не стана ясно и в коя точно от звездите на деня се е превърнала - нейните колеги в заведението, в което работеше, й сипаха кафе, възхитиха й се, обаче никой не каза - ето, това е известната актриса Еди коя си (като за жена, която е постигнала мечтата си, макар и тя да е станала причина да изгуби любовта си, и т.н. и т.н спорде сценария).
Този филм се рекламира като едно слънчево петно от града на киното, дори и операторската работа беше адаптирана към плана на проекта - много цвят, разни поклони към декорите на студия и началото на киноиндустрията, много реклами на хубави рокли, но и там го имаше непипнатия детайл - от време на време, неловкото и бая устремно (като на развалена въртележка) бръсване на камерата, от което на мен от петия ред ми се завиваше свят, и не изпитвах никакво естетическо удоволствие. Добре, че тия раздвижвания бяха за кратко и имаха предимно естетическа (според режисьора, може би) цел.
Кой знае защо, в момента се питам, каква беше историята от този филм - в нея нямаше детайли, тя беше монохромна като лозунг от фейсбук, обаче лозунгите във фейсбук също си имат живот, околен - защо в такъв случай и с него беше направен компромис във филма?
На "Ла Ла Ленд" определено му липсваше детайлът - и в актьорската игра, и в режисурата, и в операторската работа. Смятам, че няма да вземе "Оскар", но това няма да бъде, поради липсата на детайли, за жалост).
Жалко само за неуспешното възраждане на джаза като ново модно течение)). Беше приятно да се чуе в саундтрака.

което е добре. Филмът ми хареса, приятен е, даже бих казала, че има повече пластове, отколкото изглежда на пръв поглед, но все пак зависи дали човек желае да се позамисли над видяното. Това е мюзикъл, а не комедия и да се търси много смях или пък драматизъм е излишно. От друга страна тези 7 Златни глобуса ми се виждат твърде много за подобен филм, макар и в категория "Мюзикъл". Ако го сравните с някой мюзикъл от златната ера на Холивуд, където актьорите пеят и танцуват изключително професионално - това си е направо читалищна самодейност. Гледала съм филми с Джинжър и Фред или пък "Аз пея в дъжда", изобщо не може да става и сравнение с подобни филми. Те са на космически висоти спрямо Ла Ла Ленд.
Но пък от друга страна не може да се отрече, че имаше и оригинални моменти. Актьрската игра - много свежа, на мен пък Ева Стоун много ми хареса с големите очета, създаваше една атмосфера като на приказна героиня.
Накратко - филмът е хубав, заслужава си времето, което ще му отделите, но не отивайте с много голяма кошница като за 7 глобуса! :)

права сте, обаче защо в такъв случай все пак му ги дадоха тези 7 златни Глобуса, и бедната аз очаквах нещо от играта на Фред и Джинджър?)) Мислите ли, че е толкова трудно да бъдат достигнати, и да не се стига до подобни прояви?
Явно съм изпуснала твърде много от развитието на актьорската игра през последните години, когато почти не съм гледала кино...(което си е истина,но пък и киното има вина). Винаги съм възприемала например само анимационните героини като такива с големи очи, тъй като там нарисуваните тела "играят", няма го гласът, мизансценът отзад е двуизмерен, изключая случая с "Аватар", където анимацията се доближи максимум до реалната картина, но не съвсем, в такъв случай - актьорската игра май се слива с анимацията, маркирайки чертите на анимационни герои, което хич не е добре. Е, пак се размрънках))).