Акиро бил войник и неговата част била мобилизирана да влезе в Хирошима след като пожарите утихнат, защото трябвало да се предприеме спасителна операция.
Той и войниците от неговата част ходели между отломките и работата им била да събират мъртвите на купища, да ги заливат с киселина и да ги горят , а после да заравят остатъците, за да не плъзнат зарази. Други групи товарели ранените на камиони и ги пращали в болниците. Акиро казва, че не е различавал мъже, жени и деца, минавал между телата и когато можел, отделял мъртвите от живите.
Акиро казва, че живите се отличавали от умрелите по стоновете, в които неизменно се чувало "вода". Всички те искали да пийнат вода. А черните реки, които потекли след радиоактивните бури били пълни с удавили се хора, но онези, които били живи все се тътрели до почернелите брегове и искали и искали вода. Акиро винаги носел със себе си манерка, пълна с чиста вода, но му наредили да не дава от нея на ранените, защото тя щяла да ги убие.
Не се дава вода на изгорени хора - всеки знае това, казал полковникът . И Акиро и другарите му, които дошли да спасят хората спазили заповедта, защото били добри войници. Не дали никому вода. Мнозина от ранените умрели пред очите му от изгарянията си и от лъчева болест, без да успеят да вкусят и капка вода.
А Акиро оживял, преживял и втората бомба, след това поражението на страната си и новото й издигане от пепелищата. Въпреки всичко животът на Акиро бил живот на нормален човек - той получил възможност да направи своя избор и да да бъде щастлив.
Но до края на живота си Акиро продължил да сънува времето, в което бил войник. Помнел насън онзи ден в Хирошима, който не спирал да се повтаря.
Виждал ясно умиращите, които го молели с викове, с ръце, с очи за вода. Били мъже, жени и деца, и всеки от тях искал и се молел за капчица вода от неговата манерка, защото Акиро бил дошъл да ги спаси. Той виждал ясно в очите им вярата им в него, виждал надеждата им за спасение. След толкова години Акиро искал да се наведе и да им даде вода, но не можел, защото това било само сън. Акиро вървял между тях, а редиците умиращи не свършвали.... На утрото го спасявала мисълта, че това било само сън.
И след няколко безсънни нощи те пак пропълзявали до краката му, той отново ги виждал как се препъват сред димящите отломки и го молят за вода, за глътка вода.
Един единствен път се удало на отчаяният Акиро да развърже манерката и той понечил да даде вода на една жена с умиращо дете, но манерката била празна. Това било сън.
Б като Братство – 1, из „Глаголически аз...
Б като Братство – 3, из „Глаголически аз...