„Мила ми Венето, знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе…“

Христо Ботев

Веднъж вече писах по въпроса.

Естествено, никой не ми обърна внимание.

Затова сега пиша пак.

Третия път просто няма да гласувам. За никого.

Аз съм най-обикновен български гражданин.

От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.

Работя, уча, размножавам се, умирам.

Заявявам, че не искам повече да съм Венета.

Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.

После Отечеството.

После Партията.

После Дружбата.

После победата на пролетариата в целия свят.

После колективизацията.

После линията Перник-Волуяк.

После Кремиковци.

После изграждането на комунизма.

После разграждането на комунизма.

После демокрацията.

После бюджета.

После реформата.

После Международния валутен фонд.

После пазарната икономика.

После стачките.

После изборите.

През това време животът ми изтече.

И този на моите деца.

Освен че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.

А за „най-много“, дето пише Ботев, да не говорим.

Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.

Или поне едновременно.

Иначе и аз няма да го обичам.

Преставам повече да съм Венета.