Далматинска хроника, Летопис на Дуклянския поп, Regnum Sclavorum presbyteri Diocletis, Ljetopis popa Dukljanina. Barski rodoslov
1. Въведение. Кратки исторически сведения за хрониката.
За целите на курсовата работа е ползвано изданието на “История на славяните” от Мавро Орбини , превод от италиански Б. Христов, С. 1983г., в което се съдържат откъси от Дуклянската хроника, засягащи българската история. В това издание не е преведена т.нар. Готска история.
Дуклянската хроника е анонимен летопис от който се счита за най-стария повествователен славянски източник за историята на Сърбия и Хърватско до средата на ХІІв. Терминът “Дуклянски летопис”, с който се описва това съчинение е въведен за пръв път от Людовик Цриевич (Туберо) в началото на ХІV в. Данните за съставителя на ръкописа са твърде оскъдни и се извличат единствено от уводните думи на произведението. Това навярно е бил духовник от Дуклянско – Барската архиепископия, живял около средата на ХІІв в гр. Бар( обл. Доклея, дн. Черна Гора). Някои изследователи – като Ф. Шишич го приемат за първи сръбски книжовник и летописец.
В увода на хрониката си неизвестният автор свидетелствува, че е превел “някакъв ръкопис” от славянски на латински език, от което става ясно, че оригиналната версия на хрониката не е на латински и че авторът е черпил сведенията си от славянски първоизточници.
Хрониката започва с описание на събитията във връзка с разгрома на готите в Италия и Далмация в края на Vв. (Libbelus Gothorum) и завършва с поставянето на Радослав за дуклянски княз през 1148-1149г. В Летописа се съдържат данни за българската история и за славянските просветители Кирил и Методий. Описва се заселването на българите на Балканския полуостров, покръстването им от Константин – Кирил Философ, изгонването на византийците от българските земи по времето на цар Самуил, падането на България под византийско владичество и съдбата на наследниците на Самуил и др. До 2005г ръкописът нямаше цялостен превод на български език, като откъси, свързани с българската история бяха преведени в изданието на “Кралство на славяните” от Мавро Орбини от Борис Христов. В “Латински извори за историята на България” БАН т. ХХV(ІІІ) С.1981 г. Светомир Иванчев превежда откъси, като ползва изданието на Летописа, осъществено през двадесетте години на 20-ти век от Ф. Шишич / за съжаление в труда на сръбския учен има няколко сериозни грешки, които създават известно объркване при определяне на имената на някои исторически личности и др/
По въпроса кога е написан летописа има различни мнения. Според В. Мошин например той е изготвен след 1149г.по време на борбите между Дубровнишкото и Дуклянското католическо архиепископство за гр. Бар и е прадназначен за четящите латински език кръгове, които биха взели страна по пози спор.
Първа поява на ръкописа(в славянската-хърватска и латинска версия) и датиране на копията:
1. Вт.пол.на ХІІІв – архидякон Тома – “История на град Сплит”( лат. език, хрониката е използвана като източник)
2. Първата пол.на ХІVв. – Андреа Дандоло – “Венецианска история” (лат. език, източник)
3. 1340г. Милециус – първата хроника на Дубровник
4. Края на ХІVв. – Флавио Виондо – “Historiarum ab ineliatione Romani imperii decades” (лат. език)
5. 1509-1510 – Първи хърватски препис(на хърв.език) направен от Доминик Папалич, патриций от Сплит. ( Днес преписът се намира в Крайна, първите 23 глави са на кирилица, има податки, че се различава от латинската версия)
6. 1510 – по молба на Папалич Марко Марулич превежда хрониката на латински - следователно не е познавал латинския вариант
7. 1546 – Йероним Капетич прави препис на хрониката ( по Папалич )
8. 1601г – Дуклянската хроника е преведена от латински език на италиански от Мавро Орбини и е включена в съчинението му “Il regno delgi Slavi oggi corrottamente deli Sciavoni”, Pesaro, 1601
9. Дуклянската хроника е използвана от Йоан Луций в съчинението му “De regno Dalmatiae et Croatiae”, Amsterdam , 1666
10. 1819 - Матей Капор прави препис на “хърватския” вариант
11. 1848г. – Станко Враз прави препис от Рим на Калетичовия ръкопис.
До 2005г ръкописът нямаше цялостен превод на български език, като откъси, свързани с българската история бяха преведени в изданието на “Кралство на славяните” от Мавро Орбини от Борис Христов. В “Латински извори за историята на България” БАН т. ХХV(ІІІ) С.1981 г. Светомир Иванчев превежда откъси, като ползва изданието на Летописа, осъществено през двадесетте години на миналия век от Ф. Шишич / за съжаление в труда на сръбския учен има няколко сериозни грешки, които създават известно объркване при определяне на имената на някои исторически личности и др/.
2. Съдържание на хрониката. Основни идеи и послания
Такъв, какъвто е известен днес, т.нар. Дуклянски летопис разбива представите ни за хроника, за летопис и изобщо за описание на каквио и да било исторически събития и факти. Той не притежава основните белези на историографско произведение и не е такова. При съпоставка с друга хроника от средновековието би станало ясно, че са нарушени основни принципи на писане на историография. На пръв поглед ръкописът включва няколко дати, очевидно взети от жития на герои в хрониката, но нито една точно посочена година. Историческите лица, участници в събитията, са разбъркани във времето до неузнаваемост.(с някои малки изключения). Години наред в сръбската и хърватската научни среди се водеше разгорещен спор относно стойността на летописа като исторически извор и изобщо като достоверен средновековен паметник. И днес въпреки очевидните неточности сръбските и хърватските учени държат да го посочат като първо сръбско и-или хърватско историографско произведение (Със същите основания бихме могли да поискаме признаването на Български апокрифен летопис за историографско произведение – все пак и в БАЛ се съдържат няколко дати....)
Изпадането в другата крайност – обявяването на ръкописа за мистификация или по-късна компилация също не решава многобройните въпроси, поставени от автора в текста.
Безспорно Дуклянският летопис представлява своеобразна компилация. Авторът умело е подбрал многобройни исторически сведения и лица, изградил е сложна композиция и е създал произведение, подчинено на една идея . Идеята за славянската църква.
Защото събитията в Летописа на поп Дуклянин са подбрани и разказани така, че да изпъква преди всичко тяхната дидактична насоченост( подчертана от автора в самото начало на летописа) над историческата им значимост.
Частите на хрониката – Историята на готите, Историята на Далматинските крале и нейното объркано продължение наглед предизвикват недоумение, заради буквалността, с която ги приемаме, пренебрегвайки основен принцип за разбирането на средновековното мислене и творчество – твърде честото използване на символи и алегории, и то не само заети от Библията. Отношението на средновековния човек към книгата е изключително – за него тя не е търговски продукт(каквато е днес за нас), а начин за откриване на пътя към Бога и спасението на душата. Книгата съдържа цял един свят, създаден от символи и алегории, които я обвързват и със Словото Божие – тоест Библията, и с неговото тълкуване, направено от Светите Отци на църквата, и с чистата вяра на човешкия си създател, който в повечето случаи остава неизвестен за поколенията... В средновековните книги няма как да открием ясно отражение на действителността – там се отразяват само идеите за тази действителност....
Летописът на поп Дуклянин не е изключение. Той започва със спорната история на готите, които авторът явно отъждествява със славяните, като по този начин внушава идеята, че въпреки своето езичество и варварство от най-древни времена именно те, славяните, притежавали нужните качества, които да донесат обновление и нов потенциал за църквата, да променят нейната история.
Интересно и свързано с тази идея е описанието на идването на българите на Балканския полуостров. Дуклянецът съвсем съзнателно е пропуснал грабежите, нападенията и обсадите на Солун, в които българите вземат активно участие. Напротив, новите обитатели на полуострова са описани като народ, сходен по език и интереси с местните, поради което и местният вожд(княз) не предприема военни действия срещу тях. Дори и византийският император оставя българите сами на себе си, по думите на Дуклянеца, щом видял, че оствени сами на себе си новите обитатели строят и благоустрояват земята си.
През това време византийският император навярно е имал други грижи, неупоменати в летописа. През ІХв.цивилизована Европа преживява сериозни обществени промени. С издигането на Франкската империя на Запад и Византийската на Изток се очертал сблъсък между две идейни платформи за устройството, предназначението и изобщо бъдещето на църквата, най-важната, поне на книга институция за Средновековна Европа.
1. Имперска програма, представена от двете големи империи, която предвиждала църковна организация, подчинена на имперската, което означава , че териториалните граници и феодалната йерархия се възпроизвеждат пряко и в устройството на църковния живот, подчинен на държавната власт. В случая е налице силна централизация.
2. Народностна програма, където църковните единици са по-малки, но обединяват народности. Пряко са подчинени на папата, без посредничеството на една от двете империи. Тази доктрина се санкционира в Рим в средата на ІХв под влияние на няколко фактора: папството изгубва военната си и имперска мощ, а също така и огромни диоцези от агресията на арабските мюсюлмани.
През ІХв едва зараждащите се славянски държави, разположени на Балканския полуостров, са предмет на интересите и на двете империи, и на папството. Две от тях не удържат на напора и губят своята идентичност – Великоморавия и Панония, защото се оказва, че лавирането между Рим и Константинопол , без трета алтернатива в крайна сметка води до изтощаване на техния потенциал.
Третата държава – България, успява да оцелее, благодарение на това , че приема, реорганизира и утвърждава в пределите си ( част от които е и Дукля по онова време) идеята за славянската църква, създадена от Константин-Кирил, Методий и учениците им.
Подробно описание на делото на двамата братя и техните последователи само би утежнило текста. Идеята за славянската църква е разгърната най-широко именно в Пространните жития на братята, които се явяват и първите нейни светци.Там създаването на писмена форма на славянския език приравнява говорещите този език, досега варвари към останалите християни, тоест по същество признаването на славянските държавни обединения за равни на съществуващите християнски държави. Оттук до идеята за създаване на автокефална славянска църква, обвързана със славянска държава с имперски претенции крачката е много малка...
За написването на своята хроника Дуклянският свещеник е използвал проложно житие на Кирил от Х-ХІІв, в което се твърди, че първоучителят Константин покръсва българите на връщане от сарацинската си мисия, преди все още да е получил полагащата му се по подразбиране благословия на папата. Тези факти показват нещо изключително - нарастналото самочуствие на последователите на славянската църква, може би по-малко от сто години след покръстването и приемането на новата азбука....
В приведения откъс са пропуснати дипломатическите мисии на братята, както и лавирането между Рим и Константинопол, борбите и споровете около утвърждаването на новата писменост, на която се превеждат богослужебните книги, гоненията и страданията на учениците на братята във Великоморавия. За всичко това Дуклянецът само загатва в бележката си, която е поместена преди известието за появата на Константин – тоест, че имало много гонения, на които християните били подложени, и трябвало да търпят в името Божие много мъки и страдания....
По-нататък в хрониката следва и появата на владетел, чието име е посочено от Дуклянеца като Светоплък, или Светолик . (Проф. Н. Драгова първа предположи, че зад името на този владетел се крие българския княз Борис – Михаил). Светоплък приел с почести Константин , за да бъде покръстен от него, заедно с целия си двор. След като извършил това богоугодно дело, царят свикал в Илирик на събор целия си народ, за да решат какво да правят с претенциите, които изневиделица станало ясно, че са предявили върху земите му пратениците на папата и на Константинопол... Исканията на пратениците били справедливи и затова според хрониста били удовлетворени – всекиму се въздало неговото, но и тук Дуклянецът не споменава точно кому какво е било въздадено, тъй като явно в източника, който е ползвал това не е имало значение...
Така е описано в Дуклянската хроника създаването на славянската църква, в чиито основи явно била заложена идеята за съгласието и единението между двата принципа – имперския и народностния. Тази църква трябвало да обедини всички славянски народи, живеещи на Балканите...
Според някои изследователи именно това описание на дейността около покръстването и народния събор, свикан от Светоплък представлява фрагмент от изгубено днес житие на княз Борис І Покръстител, в което е ставало дума за покръстването на българите и за създаването на народностна църква, основана върху преведения на славянски език “пълен църковен чин”. Ако наистина е така, авторът, безспорно небългарин, оказва голяма чест на България, като я дава за пример в създаването на славянската църква.
По-нататък в хрониката много подробно са описани решенията на събора, определил границите на държавата и нейното административно деление.
Обширният пасаж, отнасящ се до промяната в административното управление на държавата на Светоплък – Борис цели да покаже желаните тенденции към засилване на централизацията в противовес на феодалната анархия.
Вероятно голяма част от сведенията в горните пасажи са взети от недостигнал до нас Синодик на Събора на княз Борис – Михаил от 893 г в Преслав, в който са описани взетите през същата година изключително важни решения за по-нататъшното развитие на българската държава.
Любопитно е как по-нататък в повествованието Дуклянският летописец гледа на “българския цар Самуил”. Самуил е описан повече като пълководец, нежели като държавник, вероятно тук авторът е искал да изтъкне вече имперските амбиции на българите,нарастнали и надделели над благочестието, които ги отдалечават от идеите на славянската църква и ще доведат до погибел. (Веротно в образа на Самуил са се вплели и някои черти от този на военачалника цар Симеон І.)
Но така или иначе, Самуил намира своя антипод и своеобразен продължител на делото си /според автора на хрониката/в лицето на Йоан – Владимир, княз на Зета. Женитбата на княза с Косара, дъщерята на Самуил, която го спасява от мъченията в тъмницата на баща й, и последвалото топло отношение от страна на Самуил към младите е дъблоко символичен акт – славянската църква отново успява да спои в себе си две различни начала – но този път не толкова чрез вярата, колкото чрез любовта.
Много е вероятно тук авторът отново да е използвал източник – житие, тъй като се знае, че Йоан – Владимир също е бил канонизиран за светец – Българската православна църква празнува 22 май като ден на свети Йоан Владимир, княз Български Чудотворец.
Това обяснява и дълбокия интерес, с който авторът проследява съдбата на родените от този брак, оказали се начело на независими славянски обединения и след като царството на Самуил и неговите достойни и не толкова наследници в крайна сметка пада под византийска власт.
Дуклянският летопис е произведение много по- ценно от обикновен историографски документ, който само предава събитията в тяхната времева последователност. Съчинението на Дуклянския презвитер коментира, осмисля и изтъква стойността на създаденото от една от първите славянски държави – България, част от която по онова време е и средновековните Зета и Дукля, от които ще се зароди малко по-късно силната сръбска държава.
Възникнала под влиянието на имперските амбиции на Византия и приела духа на не по-малко амбициозните и властолюбиви български царе, тази идея за духовно обединение на разединените славянски държави на Балканите носи в себе си послание, което днес, на фона на тежките политически и обществени събития, връхлетели Балканите ни изглежда безнадеждно остаряла и невъзможна. А дали наистина е така?
Загадка за преводачите и изследователите остава най- накрая въпросът дали Дуклянецът наистина е завършил произведението си, избирайки си един определен момент от миналото, или го е оставил недовършено с всичките послания, които носи едно такова дело...
19.05.2009 12:32
България именно заради злобата, която се шири тук, както и заради негативните емоции, изпълнили всички ни... Така е, прав си, хората наистина сами взимат решение...
