Постинг
25.04.2008 20:38 -
Изгарянето на търновската патриаршеска библиотека - между мита и реалността
Изгарянето на книги се счита тежко престъпление пред историята и точно в това бил обвинен няколко години след смъртта си митрополитът на Търново Иларион Критски, който напътствал духовно търновци между 1821 и 1837 година. Нещо повече – в мълвата се казвало, че изгорените от митрополита книги били последното, което било оцеляло от библиотеката на българските царе и патриарси...
Когато легендата се зародила мнозина вече били забравили кой всъщност бил главният герой в тази история - Иларион Критски, който започнал да напътства от митрополитския трон своето паство през далечната 1821година и явно не успял да се понрави на търновските първенци, защото едва няколко години след това те съвсем неблагообразно го прогонили от града и владиката успял да се върне на поста си едва през 1831г... Да се чуди човек как въпреки тези твърде деликатни отношения с енориоашите си, Иларион Търновски бил наричан от съвременниците си “премудър” и “соломоноподобен”, дори и враговете му дали прозвището “философ и богослов гръцки, един вторий Константин Синаитски”. Следователно можем да предположим, че той бил много добре образован за времето си свещеник и изглежда странно, че би изгорил просто, за да подразни българите книги с художествена и научна стойност, каквито биха били запазените части от патриаршеската библиотека. Нещо повече – от онова, което се знае за живота му става ясно, че той е владеел много добре български език и активно е участвал в книжовния живот и в просветните дела на българите в Търново и околията. Документите от канцеларията на митрополита свидетелстват, че писмата, с които Иларион се обръщал към подопечените си общини били написани на български език, само подписът бил на гръцки. А от кореспонденцията , която водел с преводачите на Библията и Евангелията на български език става ясно, че Иларион Критски взел участие и в това важно дело. През 1835 година търновският митрополит осветил новооткритото Габровско класно училище и привлякъл за учител в него Неофит Рилски, като дори му издействал престой в Букурещ, където видният ни възрожденец да проучи по-добре взаимоучителната система на преподаване. Освен всичко друго Иларион Критски лично разрешил преподаването на български език в габровското училище. Към края на живота си се съгласил да подпомогне финансово и с влиянието си публикуването на Евангелията на български език, преведени от Емануил Васклидович, също виден възрожденец , но смъртта на митрополита през 1838 му попречила да изпълни обещанието си. Митрополит Иларион Критски и неговият секретар Неофит Хилендарец, българин от Елена, високо образован за времето си човек били сред спомоществователите и на книгоиздаването в Търново – с тяхна помощ се издавали учебници за българските училища. Но дори и това не попречило на мълвата за изгорената библиотека да се разпространи сред българите и завинаги да хвърли сянка върху името на митрополита. Животът и делото му се свързали с борбата на българите срещу хегемонията на гръцката православна църква.Търновци имало защо да се гневят на гръцките духовници – след Иларион митрополит станал Панарет, който се прочул с алчността и безпардонното си ограбване на църкви и миряни по най-различни поводи. Появата на легендата в средата на деветнадесети век съвпаднала точно с разгарянето но борбата за църковна независимост на българите от Цариградската патриаршия - вече нямало какво да спре слуховете за демоничния фанариот Иларион, унищожил безценни съкровища на загиналата българска държава ... Онова, което Иларион Критски направил за българите било забравено, за да направи място за легендата, която те създали за него... Няколко десетки години след смъртта на митрополита търновци вече вярвали, че Иларион е изгорил през 1825 г в манастирските пещи огромно количество книги, открити в тайна стаичка до олтара на митрополитската църква. Според друг от многото варианти на легендата каквото не могъл да изгори, владиката заповядал да заровят в градината, а Славейков допълнил тази история във вестника си “Гайда” с пикантната подробност , че книгите всъщност били заровени под някъкъв орех, пазещ тъмна тайна… През шестдесетте години на 19 в. в брошурата си Х. Даскалов, един от първите изследователи на каменните надписи в църквата “Св. 40 мъченици” обвинил владиката, че е изгорил и книги, намиращи се уж в още една тайна ниша в олтара на църквата, която тогава била превърната в джамия…Нещо повече – уж не някой друг, ами самият Емануил Васкидович, виден възрожеденец и приятел на митрополита бил участвал с предателско дело в намирането и изгарянето на библиотеката. ( Авторът не е знаел, че по описваното от него време Васкидович всъщност учителствал в Свищов, както е видно от кондиките на тамошното настоятелство…) Бъркотията станала още по-голяма – на Иларион Критски било приписано изгарянето не на една, а на две библиотеки, които мълвата нарекла, за по-удобно, царска и патриаршеска, тъй като уж се намирали в двете църкви – съответно “Св. 40 мъченици” и патриаршеската “Св. Апостоли Петър и Павел”. Имало ли е наистина тайни стаички в митрополитската църква? Оказва се все пак, че е имало. Нещо повече, вероятно около 1831 година по заповед на Иларион действително е пробит вход към олтара от юг - митрополитът вероятно е искал да ремонтира напукани и пропаднали стени. Въпросното помещение с размери три на два метра обаче не би могло в никакъв случай да съхранява “търновската патриаршеска библиотека” и най - вероятно е представлявало дарохранителница, която, още по-съкрушително, е строена далеч след падането на българите под османско робство. Все пак в това помещение е възможно да е имало богослужебни книги, но “съкровищата” на митрополията със сигурност не били там. А не били там, защото легендите не обичат да се опират на архивни факти, каквито, колкото и да е чудно, съществували и по въпроса със собствеността на митрополията.... Според документите до 1849 г.(докато владиката Панарет не го заграбил) всичко по-ценно, собственост на Търновската митрополия се съхранявало под опис... у видни търновски първенци.... Малко по-иначе стоят нещата с църквата “Св. 40 мъченици”. Наличието на “царска библиотека” там, на тайни ниши и пр. се дължи на фактологическа грешка, допусната от един учен и повторена от мнозина други…. Корените на мълвата за митичното изгаряне на патриаршеската/царската библиотека се зародили в годината на смъртта на Иларион Критски, когато Юрий Венелин, виден учен и изследовател на историята и литературата на българите издал своята книга за началото на новата българска литература. Похвално начинание, и никой не би могъл да вини този наистина изключетелен приятел на българите в дребната фактологическа грешка, която допуснал , включвайки в труда си разказа на син на свещеник от Свищов. Бащата на разказвача, търновчанин, уж знаел за запазената по чудо търновска патриаршеска библиотека. Според разказвача обаче библиотеката злощастно изгоряла по вина на гърците в Търново още през 1791, когато там митрополит бил Иларион Критски. ( Днес знаем, че Иларион Критски заема длъжността си в Търново едва през 1821г.)Венелин изобщо не свързал митрополита с пожарите, но явно не познавал добре българските черкви и манастири в Търново, защото объркал и църквата “Св. 40 мъченици” с патриаршеската църква, посочвайки, че уж манастирът при църквата “Св. 40 мъченици” бил пострадал от страшен пожар…. Именно този неясен разказ се превърнал в канавата за романтичната легенда, очернила завинаги пред историята името на митрополит Иларион Критски. А що се отнася до съдбата на двете библиотеки, във всяка мълва има по зрънце истина, тежкото е, когато то горчи. Защото се знае и е документирано какво се случило с личната библиотека на гореспоменатия Емануил Васклидович ,съдържаща около 800 тома, която “предателят “(според легендата) подарил на новооснованото свищовско читалище през 1856 година. През 1870 година в списъците на читалището фигурирали едва 181 книги от сбирката на Васклидович.. Къде са изчезнали останалите, това никой не може да каже. Може би дори и днес някоя от тези книги лежи забравена на нечий таван, полуизядена от мишките, влагата и годините… Дали не се е случило същото и с остатъците от библиотеката на българските царе и патриарси, оставила следи в литературите на всички славянски народи, можем само да гадаем. Но не можем да съдим нито Славейков, нито Раковски, нито всички онези, които с толкова жар поддържали мълвата за демоничното аутодафе, уж организирано от търновския митрополит – лъжефанариот, защото те са искали да видят България да се издига от пепелищата си въпреки онова, което е съществувало и не е съществувало, и именно за това на тях им е простено…
Когато легендата се зародила мнозина вече били забравили кой всъщност бил главният герой в тази история - Иларион Критски, който започнал да напътства от митрополитския трон своето паство през далечната 1821година и явно не успял да се понрави на търновските първенци, защото едва няколко години след това те съвсем неблагообразно го прогонили от града и владиката успял да се върне на поста си едва през 1831г... Да се чуди човек как въпреки тези твърде деликатни отношения с енориоашите си, Иларион Търновски бил наричан от съвременниците си “премудър” и “соломоноподобен”, дори и враговете му дали прозвището “философ и богослов гръцки, един вторий Константин Синаитски”. Следователно можем да предположим, че той бил много добре образован за времето си свещеник и изглежда странно, че би изгорил просто, за да подразни българите книги с художествена и научна стойност, каквито биха били запазените части от патриаршеската библиотека. Нещо повече – от онова, което се знае за живота му става ясно, че той е владеел много добре български език и активно е участвал в книжовния живот и в просветните дела на българите в Търново и околията. Документите от канцеларията на митрополита свидетелстват, че писмата, с които Иларион се обръщал към подопечените си общини били написани на български език, само подписът бил на гръцки. А от кореспонденцията , която водел с преводачите на Библията и Евангелията на български език става ясно, че Иларион Критски взел участие и в това важно дело. През 1835 година търновският митрополит осветил новооткритото Габровско класно училище и привлякъл за учител в него Неофит Рилски, като дори му издействал престой в Букурещ, където видният ни възрожденец да проучи по-добре взаимоучителната система на преподаване. Освен всичко друго Иларион Критски лично разрешил преподаването на български език в габровското училище. Към края на живота си се съгласил да подпомогне финансово и с влиянието си публикуването на Евангелията на български език, преведени от Емануил Васклидович, също виден възрожденец , но смъртта на митрополита през 1838 му попречила да изпълни обещанието си. Митрополит Иларион Критски и неговият секретар Неофит Хилендарец, българин от Елена, високо образован за времето си човек били сред спомоществователите и на книгоиздаването в Търново – с тяхна помощ се издавали учебници за българските училища. Но дори и това не попречило на мълвата за изгорената библиотека да се разпространи сред българите и завинаги да хвърли сянка върху името на митрополита. Животът и делото му се свързали с борбата на българите срещу хегемонията на гръцката православна църква.Търновци имало защо да се гневят на гръцките духовници – след Иларион митрополит станал Панарет, който се прочул с алчността и безпардонното си ограбване на църкви и миряни по най-различни поводи. Появата на легендата в средата на деветнадесети век съвпаднала точно с разгарянето но борбата за църковна независимост на българите от Цариградската патриаршия - вече нямало какво да спре слуховете за демоничния фанариот Иларион, унищожил безценни съкровища на загиналата българска държава ... Онова, което Иларион Критски направил за българите било забравено, за да направи място за легендата, която те създали за него... Няколко десетки години след смъртта на митрополита търновци вече вярвали, че Иларион е изгорил през 1825 г в манастирските пещи огромно количество книги, открити в тайна стаичка до олтара на митрополитската църква. Според друг от многото варианти на легендата каквото не могъл да изгори, владиката заповядал да заровят в градината, а Славейков допълнил тази история във вестника си “Гайда” с пикантната подробност , че книгите всъщност били заровени под някъкъв орех, пазещ тъмна тайна… През шестдесетте години на 19 в. в брошурата си Х. Даскалов, един от първите изследователи на каменните надписи в църквата “Св. 40 мъченици” обвинил владиката, че е изгорил и книги, намиращи се уж в още една тайна ниша в олтара на църквата, която тогава била превърната в джамия…Нещо повече – уж не някой друг, ами самият Емануил Васкидович, виден възрожеденец и приятел на митрополита бил участвал с предателско дело в намирането и изгарянето на библиотеката. ( Авторът не е знаел, че по описваното от него време Васкидович всъщност учителствал в Свищов, както е видно от кондиките на тамошното настоятелство…) Бъркотията станала още по-голяма – на Иларион Критски било приписано изгарянето не на една, а на две библиотеки, които мълвата нарекла, за по-удобно, царска и патриаршеска, тъй като уж се намирали в двете църкви – съответно “Св. 40 мъченици” и патриаршеската “Св. Апостоли Петър и Павел”. Имало ли е наистина тайни стаички в митрополитската църква? Оказва се все пак, че е имало. Нещо повече, вероятно около 1831 година по заповед на Иларион действително е пробит вход към олтара от юг - митрополитът вероятно е искал да ремонтира напукани и пропаднали стени. Въпросното помещение с размери три на два метра обаче не би могло в никакъв случай да съхранява “търновската патриаршеска библиотека” и най - вероятно е представлявало дарохранителница, която, още по-съкрушително, е строена далеч след падането на българите под османско робство. Все пак в това помещение е възможно да е имало богослужебни книги, но “съкровищата” на митрополията със сигурност не били там. А не били там, защото легендите не обичат да се опират на архивни факти, каквито, колкото и да е чудно, съществували и по въпроса със собствеността на митрополията.... Според документите до 1849 г.(докато владиката Панарет не го заграбил) всичко по-ценно, собственост на Търновската митрополия се съхранявало под опис... у видни търновски първенци.... Малко по-иначе стоят нещата с църквата “Св. 40 мъченици”. Наличието на “царска библиотека” там, на тайни ниши и пр. се дължи на фактологическа грешка, допусната от един учен и повторена от мнозина други…. Корените на мълвата за митичното изгаряне на патриаршеската/царската библиотека се зародили в годината на смъртта на Иларион Критски, когато Юрий Венелин, виден учен и изследовател на историята и литературата на българите издал своята книга за началото на новата българска литература. Похвално начинание, и никой не би могъл да вини този наистина изключетелен приятел на българите в дребната фактологическа грешка, която допуснал , включвайки в труда си разказа на син на свещеник от Свищов. Бащата на разказвача, търновчанин, уж знаел за запазената по чудо търновска патриаршеска библиотека. Според разказвача обаче библиотеката злощастно изгоряла по вина на гърците в Търново още през 1791, когато там митрополит бил Иларион Критски. ( Днес знаем, че Иларион Критски заема длъжността си в Търново едва през 1821г.)Венелин изобщо не свързал митрополита с пожарите, но явно не познавал добре българските черкви и манастири в Търново, защото объркал и църквата “Св. 40 мъченици” с патриаршеската църква, посочвайки, че уж манастирът при църквата “Св. 40 мъченици” бил пострадал от страшен пожар…. Именно този неясен разказ се превърнал в канавата за романтичната легенда, очернила завинаги пред историята името на митрополит Иларион Критски. А що се отнася до съдбата на двете библиотеки, във всяка мълва има по зрънце истина, тежкото е, когато то горчи. Защото се знае и е документирано какво се случило с личната библиотека на гореспоменатия Емануил Васклидович ,съдържаща около 800 тома, която “предателят “(според легендата) подарил на новооснованото свищовско читалище през 1856 година. През 1870 година в списъците на читалището фигурирали едва 181 книги от сбирката на Васклидович.. Къде са изчезнали останалите, това никой не може да каже. Може би дори и днес някоя от тези книги лежи забравена на нечий таван, полуизядена от мишките, влагата и годините… Дали не се е случило същото и с остатъците от библиотеката на българските царе и патриарси, оставила следи в литературите на всички славянски народи, можем само да гадаем. Но не можем да съдим нито Славейков, нито Раковски, нито всички онези, които с толкова жар поддържали мълвата за демоничното аутодафе, уж организирано от търновския митрополит – лъжефанариот, защото те са искали да видят България да се издига от пепелищата си въпреки онова, което е съществувало и не е съществувало, и именно за това на тях им е простено…
Скандал между Деница от Plastic dreams и...
The Saboteur - WW2, нацисти, французи, а...
ВЛИЯНИЕ НА МАРКЕТИНГА И РЕКЛАМИТЕ ВЪРХУ ...
The Saboteur - WW2, нацисти, французи, а...
ВЛИЯНИЕ НА МАРКЕТИНГА И РЕКЛАМИТЕ ВЪРХУ ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
