Как само се научих да пътувам редовно с градските автобуси - и то конкретно с един - спира почти под прозорците ми на всеки четиридесет и пет минути, и докато шофьорът и кондуркторката си приказват, или изяждат обяда си, аз бързо се качвам вътре и заемам мястото си. Не зная дали има нещо по-редовно от градските автобуси, и по - сигурно от тях. През стъклата мога да оглеждам живота на квартала, струпан около супермаркета, отвътре погледнат сякаш  всичко протича на забавен, спокоен каданс. Когато се съберем повече пътници, автобусът тръгва, завива смело и поема по маршрута.
     Минаваме през целия град - никога не съм си мислела, че градчето ни може да ми бъде интересно. Напротив - считах го за скучно, поносимо, изнервящо - в зависимост от фазата на депресията ми. Но от прозорците на автобуса го видях така, както вероятно биха го видели хора, които никога не са живели  в него, или пък като някой, който само прелита над покривите и се радва на слънчицето. И в този момент разбрирам, че аз всъщност харесвам това място. Сякаш се събудих и черно - белите цветове на съня  изведнъж изчезнаха.  И всичко това да се случи върху поизносената седалка на един градски автобус...
   Нещо повече, хората в автобуса започват  да ми харесват. Наблюдавах ги и не предизвикваха в мен раздразнение и желание да се намирам някъде другаде. Аз обичам тези хора!
  А автобусът равномерно и спокойно се движеше по пътя си. Докато стигне до моята спирка. Тогава шофьорът внимателно поглежда назад, за да види дали има някой за слизане, след което отваря вратата и ме изчаква да се смъкна на твърда земя.

Това е чудесна идея за нова кариера! Ако се цаниш кондукторка, ще си се возиш по цял ден без пари :)

е излизаш от депресия...успех

Не съм мислила по въпроса)))) Ей само, как ме смъкна в реалността).

Честито и наздраве! Пожелавам ти много мечти! Пък ти сама ще си решиш дали мечтите ще бъдат реалистични или фантастични - важното е да ги има :)

И наздраве)))