Затворих всички прозорци и въпреки това отвреме - навреме го чувам. Чудя се как едно такова малко коте може да издава такива силни звуци, навярно нещо му има. Мяукането му е отчаяно, вече е дрезгаво, не е постоянно, както преди.
   Сигурно го е страх от тъмнината навън, може би търси братчето си - онова, което завчера спасих , беше излязло много близо до платното. Погледнах го отгоре, винаги, когато погледна улицата отгоре виждам размазаните тела на всички котета, които загинаха там. Затова слязох, хванах го, и го занесох при сестричката му под колата, където явно се бяха крили от предния ден. Тя го чакаше, знаете ли? Веднага дойде до него, спря да мяука, двамата започнаха да ме наблюдават от леговището си.
  Днес чувам само едното, може би е женското. Навярно все пак другото е било смачкано, или са го убили. 
   Нищо не мога да направя, абсолютно нищо. Завчера го спасих от гумите на колите, днес някой го е прегазил или са го обесили. Имаше ли смисъл от всичко? Нали казват, всички казват, че имало смисъл, наричало се милосърдие? Кому е нужно моето милосърдие? Те загиват , умират пред очите ми.
  Имам една снимка в телефона си, не зная защо още я пазя. Снимала съм четири котки пред блока, хранех ги миналото лято и реших да ги снимам. Разглеждах я наскоро - нито една от тях не е жива! Нито една! Искам да махна снимката от телефона си, но нещо ме спира, мисля, че ги обичах. Иска ми се да ги надрасна, да преодолея емоциите,  но не става. Всеки път си казвам - ще стоя настрана, нямам сили повече, не мога да понеса да чакам да умрат, но после  пак съм там, долу, до жалката им мръсна паничка, мъкна кокали и птонякога суха храна , а те се сменят като сезоните. Сега долу има една малка котчица, беличка, мислех, че няма и година, толкова е дребна, родила е наскоро  две котенца, големи колкото кутретата на ръцете в една ниша с боклук и се грижи за тях, станала е кожа и кости и има рана на врата, защото се бие с другите котки за повече храна.
   Ей, хора, няма ли кой да го застреля? Вижда се добре в тъмното, бяло е на цвят. Нали се хвалите, че ви носят бълхи, че са много, че ви ядат от хляба? Как може да търпите виковете му цяла нощ, а да не си размърдате задниците и да не излезете да го застреляте? На кого се моля, та те стрелят само денем, когато може да се види какво са застреляли, да се похвалят един вид.
   Ужасяващо е да го слушам и да зная, че нищо не мога да направя. Да се ослушвам за мяукането, и да треперя при мисълта, че може съвсем да замлъкне. 
 Всичко е напразно. Не мога да стоя постоянно на затворен прозорец. А то е отвън и мяука. 
Но вече не го чувам вече не го чувам