Слушам "Аиша" на Халед и сядам да напиша тази статия с пълното съзнание, че май не трябваше да я пиша.Освен, ако не искам да ме мислят за динозавър. Във всеки случай близките и приятелите, на които разказвах случката толкова пъти през изминалите седмици, проглушавайки ушите им  навярно ме мислят за нещо много по-лошо от динозавър.
   Ами отидох онази вечер заедно с колегите да попразнуваме  и нито долнопробната кръчма, нито дебилният сервитьор, нито нещастният избор от музика можеха да ме спрат да си потанцувам)))) Не съм капризна, Бога ми. Добре, че беше и колежката, та откриха тоя мухльо сервитьора в кухнята и го заставихме да пусне някоя по-жизнерадостна чалга от репертоара на "заведението".  Поврага Пиацола, там и Трифонов, и Бритни Спиърс, стига да не е само  Радо Шишарката... И ако не ме беше страх, че като нищо  после няма да можем да намерим гламавия сервитьор и да го накараме да почисти, щях да се покатеря и на масата - поне беше от здраво дърво)))
   И тъкмо в разгара на беснеенето - улавям с периферния поглед нещо нередно. Някъкъв пиян костюмар се звери в мен и явно много ми се радва. По принцип  нямам нищо против хората да ми се радват. Усмихвам му се и добичето в отговор изразява гласно възхищението си към определени части от физиката ми, ама така ги изразява, че имам чуството, че ушите ми ще пламнат! 
   Само се хванах за стола и за момент се олюлях. Като се обърнах, слава на Бога, той вече си беше тръгнал - явно е бил достатъчно пиян.
   И какво стана?
   Ами седнах си, загърнах се в шала и се почуствах така, все едно беше ме съблякъл пред всички.
   Като се посъвзех, разказах на колегите и те започнаха да ме утешават.(и да ми се чудят на акъла, но това по-малко, защото бяха разбрани хора и виждаха в какво състояние съм)  Защото тоя човек бил съвсем пиян, нали съм видяла. Той не знаел какво говори. Утре нямало да си спомня за мен даже . Аз на колко години съм, че не съм наясно с тези неща. В днешно време на момичетата в заведенията им се случвали къде - къде по-лоши неща, аз съм била късметлийка, заведението било полупразно.. Ама и аз съм си виновна. Танцувам с тая червена(не е червена, бургундско червено е!...) рокля и с това дълбоко деколте и така... И изобщо цялата работа била една такава комична...
   Събух в тоалетната обувките на висок ток "за танци", напъхах ги в раницата, метнах я на гръб  и излязохме навън с колежката да чакаме таксито. Тя, милата навярно се надяваше, че студеният въздух ще ме поуспокои малко, но къде ти... 
 - Добре де, нали и аз си платих мартинито като него?! Платих си и вечерята, оставих бакшиш на оня идиот, нали?!   Не съм от персонала на заведението!  Аз не съм парче месо! Как си позволява?! Защо пък да трябва да свиквам?! 
  Ауу, беснях по време на целия път до вкъщи. Само че от това не ми мина.
  Не ми мина и на другия ден, когато казах леко боязливо на милото за нещата - притеснявах се да не реагира с някоя бойна идея, обаче той само като чу така се разсмя! 
   После дни наред седях и си мислих. Как така  всички се смяха, а на мен ми беше гадно, все едно бях натикана  в някаква друга вселена, където не съм искала да попадам. Вселената се наричаше "миша дупка".
    Но няколко седмици по-късно  все пак излязох излязох отново с колегите . Нагласих се специално, гримирах се като за световно, седнах на масата и нито за минутка  не се изправих, въпреки, че можех да стана и да танцувам отново. Просто нямаше смисъл, нямаше за какво. Бях си научила урока. Кой знае, може пък да пораствам, на стари години)