Почти в центъра на града има бензиностанция. До нея е залепено кръстовище, трудно се пресича, защото няма обозначения, няма светофари, не знам защо,  но е така, откакто се помня. Шофьорите обикновено изчакват, намаляват, наблюдават се един друг, наблюдават и пресичащите се, но невинаги, невинаги.  
   Беше горещо,  почти обяд. Пресичах кръстовището, но чух шум. Не, не го чух, първо го видях, а после го чух. По средата на кръстовището имаше коте.
   Всеки е виждал размазани котки по пътищата. Има и някои добри хора, които понякога излизат от колите си и хвърлят в канавката остатъците от котката, тези хора  са малко, но все пак ги има. Всички сме им толкова благодарни.
   Това коте не беше размазано докрай. Някой беше смачкал само долната част на телцето.Двете задни лапички и коремчето, и гръбнака точно по средата.  Беше буквално сплескано в асфалта. Нямаше дори кръв. Останалата част от котето стърчеше във въздуха и издаваше хриптящи звуци, главата се движеше постоянно. Отидох до него и кой знае защо си мислех, че навярно умира и това са гърчове на агония. Нищо подобно, то просто си въртеше главата, отваряше очи, гледаше наоколо, хъхреше с отворена уста, завърташе се на другата страна, само главата разбира се. Не спираше да я движи, не знам защо. Беше съвсем малко. Заради това главата му изглеждаше толкова огромна. И на малките бебета главите им изглеждат огромни.
   Седнах   на бордюра и го загледах.  Исках да повърна, да викам, да плача, но не стана. Просто седнах на бордюра на две педи от него и го загледах. Чудех се дали да го пипна. Огромната му глава беше мръсна, рядката като пух  козина стърчеше на фитили,  до едното око имаше голям гурел.
   Шофьорите минаваха покрай нас и намаляваха понякога. Имаше и  такива, които само поглеждаха, веднага отместваха глава и продължаваха напред. Някои бяха гузни, намаляваха, гледаха продължително време,  но не смееха да ме заговорят. Всички бяха гузни - навярно рефлекс. На мен така ми се искаше да са гузни.
  Дори хората, които пресичаха кръстовището бързаха да отминат. Имаше  малки деца, които искаха  да дойдат при мен, бяха ужасени, но майките ги дърпаха напред.

  Котето  живя още половин час.
   Никой не спря при нас. Може би ако се бях махнала по-рано, някой щеше  все пак да мине отгоре му, върху огромната му глава, която се движеше бавно до края, и щеше да я размаже върху асфалта. И мъките му изведнъж да свършат.  А може би не. Не зная. 
  
   
   
   
  

ужасно е. винаги като видя подобна гледка и ми идва да заплача. милите същества... ужасно е.

Аз написах тази история с надеждата, че поне един от шофьорите, които карат като луди просто заради кефа си ще прочете, ще се отврати, ще се ужаси или не знам какво и ще мисли малко повече за хората и за животните, докато е на пътя.