Украсявахме класните стаи в училище и се чудехме дали украсата ще оцелее до Коледа. Че как иначе - повечето ми възпитаници не са виждали толкова много лъскави играчки, гирлянди, лампички на едно място никога. Кой би сложил подобно нещо  претъпканите им сламените  колиби без прозорец? 
   Децата обаче само стояха отстрани, на почетно разстояние от украсата и я гледаха. Дори не смееха да я пипнат в началото. Никога не ги бях виждала толкова утихнали. Просто стояха и гледаха грейналата елха, нечупливите лъскави топки по нея, лъскавите гирлянди и присвяткващите лампички и не помръдваха. 
   В оставащите дни до Коледа всеки път, когато ги наказвах за някакво провинение отиваха под елхата и се пъхваха там, гледайки ме хитро. 
   Мислех си понякога дали тези деца ще получат подаръци за празника и дори веднъж ги попитах какво биха искали - един каза куче, друг голяма, хубава топка, но повечето ме поглеждаха и ми казваха, че не знаят. Стана ми странно за миг, защото не можех да си представя дете да не знае какво иска да му подарят.
   Гледах и кресливите им майки, които ги наказваха далеч по-жестоко от мен с жилавите пръчки, гледах вечно пияните им бащи и така и не посмях да ги питам дали вярват в дядо Коледа.

   Елхата стоя почти десет дни, украсена с десетките играчки и лампички и никой не открадна от нея дори и една топка. 
   Един - единствен път видях едно момченце да стиска в ръка една от играчките на елхата -  малка кутийка, обвита в лъскав целофан като подарък. Държеше го много внимателно и ми го даде с неохота. Видях разочарованието в погледа му и на мен ми се прииска в тази евтина красиво опакована кутийка наистина да имаше подарък и за него.