Още на крехката двегодишна възраст съм заявявала много сериозно на ахкащите и охкащите колежки на мама, скупчени около мен, че „Всяка жаба да си знае гьола”. На пет изкарах пневмония, а пък на тригодишният ми брат му изрязаха и трите сливици. Два часа след операцията брат ми си поискал кюфте, солети и любимият краещник хляб, майка се видяла в чудо и му дала скришом и той задъвкал и загълтал, за почуда на цялото отделение...
Години по-късно накарах брат ми да се гмурне в един варел, пълен с вода, за да извади едно корабче, и той без малко да се удави... Е, той успя да падне още два пъти в една искърска река, но кълна се, аз не съм била виновна за това.
Ами незабравимите години, в които пътувахме на гости на баба и дядо в северна България с москвича? Москвичът беше жълт, ръбат, грамаден и наклонен на една страна. Трещяхме незаконно през Златишкия проход с осемдесет километра в час, двамата с брат ми не можехме да се умирим от възхищение и радост, въпреки, че от шума ни заглъхваха ушите, а майка ми пътуваше вечно полуизвърната, за да въдворява ред. В краката й се мъдреше „кукото”, (беше голямо приключение и много вълнуващо да ползваш въпросното „куко” по време на движение, татко, милият намаляваше и се ядосваше, но ние не търпяхме възражения) в багажника се люшкаха чантите с дрехи и някоя диня, заедно с тубата с бензин... Най-весело беше на завоите – изкачвахме се слизахме на няколко пъти през Балкана, москвичът се накланяше ту на една, ту на друга страна, а ние с брат ми само това чакахме – хвърляхме се ту на ляво, ту на дясно един върху друг и се залепяхме за стъклото с крясъци....На върха на планината задължително се спираше. За удовлетворяване на някои естествени нужди, пък и за да пипнем снега през зимата.
Е, веднъж ни спря и катаджия. Помня го и сега – беше много млад, в изрядна униформа, с шапка. Погледна в колата, ние с брат ми се вторачихме в него с пълно възхищение, мама държеше „кукото”, а татко навярно е гледал много измъчено, защото беше наясно, че веднъж спрял, москвичът много трудно ще запали отново... Горкият катаджия започна да мърмори нещо, извини се, а после, когато видя, че татко ще запали трудно, дори бута колата известно време, докато москвичът най-сетне дръпна, изтрещя и пое отново по пътя...
Има в детските ми спомени и едно ловно куче – Тигър, много страшна порода, което се страхуваше от пушечни гърмежи и вечно се криеше под краката на майка, когато се гръмнеше. Има ги и няколко поредни училищни патронни празника, в които взимах дейно участие в редиците на училищния хор – успях да се проявя и там... По време на едно юбилейно представление тежката завеса на културния дом трябваше да падне и да ни скрие от зрителите, за да се изнесем скоростно от сцената. Трябваше, ала него вечер някой беше решил друго и тежката завеса в сюблимния момент много артистично се надипли върху главите на целия първи ред на хора и въпросните глави , включая и моята, останаха да се блещят патетично пред прожекторите и пред кмета на града... Брат ми не изоставаше – той също беше участник в гигантските патронни продукции на училището и горе-долу по същото време успя на една генерална репетиция да падне в оркъстъра за огромна радост на всички останали измъчени участници...
Колко много още шарени прозорчета изскачат в паметта ми...
Имаше и достатъчно тъжни неща. Но си мисля, че човек помни хубавото, помни обичта, която е дал и която са му давали, така сме устроени, и слава Богу.
