Седнах днес, колеги, в съвсем миролюбиво настроение да прочета новия брой на в-к "Телеграф", на първа страница се мъдреше едно съвсем миролюбиво заглавие - "Самотни мъже чакат за родители. Смениха майките на 2250 деца.Осиновителка: отказах две, преди да намеря своето." Темата за осиновяванията и изобщо за грижата за децата у нас винаги е била на второстепенно място, с нея се занимават институционално, благотворително и съвсем къртовски определена група хора, тази тема има дълга предистория, свързана с недъзите на обществото у нас, което и до момента не успява да стане гражданско, и аз, честно казано, подходих към нея с едно чуство на очакване - хъх, сега ще крититикуват, защо не осиновяваме децата, защо не им осигуряваме дом и подкрепа, леле, това ще е готино, щото е справедливо и пр. Направо се усмихнах, колеги, и подходих към коментара на 12-та, който беше с още по-меродавното заглавие, подходящо и за моята съвест: "Коя майка е по-по-най? Детето като пингпонг". Много обичам да чета такива статии, колеги, защото са социалносправедливи. Е, да, ама не. Статията е написана от колегата Райна Харалампиева, която влиза в темата, с уточнението в болд, че "241 деца, дадени в приемни семейства, са върнати при биологичните им майки, а 586 са били осиновени.". Тъй като желаех да проверя, колеги, какво точно иска да каже г-жа Харалампиева, продължих да чета надолу ,а тя просто уточняваше, дето "Да бъдеш майка, не е елементарна биологична връзка, а цяла верига от сложно захванати брънки." "Ако една се разхлаби, друга се затяга и така синджирът никога не се къса." (бел. моя - Е, да, ама ето, в 586 случая се е скъсал, коя брънка точно се е сбъркала, това не се уточнява; аз така, колеги, носих в продължение на години една моя гривна със синджир плетка на един карловски златар, и той все оправяше скъсаното, и то все се късаше пак, и така ми вземаше все по 3 лв., докато накрая не се отказах; то така става и с осиновяванията, явно, ама е добре, да се каже направо.)В т. ч. авторката продължава "Гордостта от майчинството съществува, но понякога трае само един миг, друг път - цяла вечност." (бел. моя - тук, разбира се, не се споменава за случаите, в които вечността продължава по-малко, поради смърт на родител, или болест, или престъпление, недай си Боже, тези трагедии, явно, за колежката, са в друг параграф, ама аз трябва да й кажа, че са си в същата институция, животът е сложен, колеги, дори и в такава малка държава, в която на никой не му пука за съседа му, как си гледа децата и защо, жив ли е, умрял ли е )))
"В първия случай съдбата на детето се преобръща. Подобно на топче за пингпонг то попада от едни ръце в други. (бел. моя - без уточнение чии, койето не е добре, засилва тъмните краски в "тъмната Индия", както се казва, за които все пак, е могло да се пише на една страница цяла на вестника 4-5). Сменя дома си, сменя майките си понякога по няколко пъти. (бел. моя - въпреки, че натоварвам възприятието, колеги, тук няма как да не се стърпя да направя забележката, дето авторката твърде много гледа филмите по романите на Сандра Браун и Нора Робъртс, в които главната героиня все извинява нещастното си детство с това, дето попаднала в 16 приемни семейства, в десет щата, без да съобрази, дето ний не сме 200 000 000 души, с няколко хидяли приемни семейства, та няма как физически, един вид, да се сменят от всичките деца по няколко пъти семействата у нас, още повече, дето няма и много желаещи да поемат такава отговорност, българинът е разумен човек, колкото и положителни качества да притежава. Аз не съм против романите на Робъртс и Браун, но не обичам, когато те самоцелно се втеляват в родната действителност, тъй като при такъв опит, конкретно на страниците на национален  в-к,  ежедневник, който има тираж 300 000, това предизвиква смях, колеги). 
"Неговата биологична от героиня става престъпница""Изправена на стената на позора!""Безисходицата не е причина да зарежеш детето си." "А това, че вече си стъпил на краката си, не е солиден мотив да го поискаш обратно."
Колеги, аз не смея да съдя хората, които са в състояние да отглеждат отново децата си и да си простят, след като са ги изоставили, обаче зная от опит с изоставени деца от един дом в гр. Пловдив, където попаднах случайно преди много години, че те не виждат майкити си като престъпници. Мълчат си, слушат внимателно, някои са агресивни, други имат травми от живота в дома, имат привички, неподговетни са за живота навън, но майките за тях не са престъпници. Разбира се, има и такива, те действително са за други статистика, които вършат престъпления срещу децата си, ама за тях изобщо не става дума, освен на стр. последна на този вестник, както и на всички други, те не са тема на този разговор? 
"Щом си го изоставил веднъж, каква е гаранцията, че няма да се отречеш от него втори път" (бел . моя - колеги, тук не можах да се стърпя да не изритам отново това проклето влиянеи на Н. Робъртс и др., затъмнило до такава степен възприятията на автора, дето той възприема детето като съпруг, или някакъв друг смачканяк, в който цял живот си точим гордостта и предразсъдъците, и на който му трябва време, обикновено, за да стане баща, и който често не осъзнава, че в тая работа, дали ще се върнеш втори път или не, няма значение, щото пелените трябва да се изперат веднага; между другото, аз лично съм чувала в Пловдив, а и от професионалисти, че децата от дома много се радват, когато майка им дойде и ги прибере за някой и друг ден, не за "втори път", но все пак, нежели, че не е стока, майка е, те винаги й се радват, защото явно това е животът и това си е тяхната майка, колеги, важно е вероятно какъв ще станеш, кой знай). 
Да, така е, "Майчинството не е игра, а децата не са кукли. Някои грешки се поправят трудно. Нима децата, настанени в домове, прехвърляни от един приемен родител на друг, имат по-добро бъдеще, имат по-добро бъдеще, отколкото при собствените си майки (?? бел. моя - а така, при действаща система за приемна грижа у нас, нестабилно, но действаща, атака върху нея, без обосноваване??)Ето, къде била заровена котката ,колеги, - "По данни на Агенцията за социално подпомагане само 5 от всички приемни семейства правят това безвъзмездно. Останалите са на заплата. Месечна сума, която може да се даде за поправителния изпит на биологичната майка. Кой губи от подобен реверанс? И кой печели, ако не го направи?"
Колеги, чудех се какво означава това, да не се дадат тези пари на осиновителите, в най-бедната държава в Европейския съюз, но не можах да преценя, може би авторката, г-жа Харалампиева, иска да живее в друга държава, която няма да бъде толкова бедна, но какво ще стане с децата тук и сега, питам аз, все пак, някой трябва да купува памперси и учебници, независимо кой, или има значение кой, колеги?))... 
Разгеле, стигнахме до рая в тази статия, нейната оптимистична част , озаглавена "Осиновяване". "Осиновяването е най-благородният жест, от който всички печелят. Малчуганите без родители получават майка и татко, а двойките без деца - шанс да отгледат чужда (чужда, уви отново, колегии) като своя. Преди да се съберат, родители и деца изпитват страхове." 
Но в какво се състоят тези страхове, колеги? 
"И колкото по-голяма е възрастта на детето, толкова по-силни са те. Защото адаптацията му е трудна и опасността от възникване на потенциални проблеми е реална". Ами така си е, колеги - животът в дом носи психологически проблеми, това е доказано, днес институциите у нас - държавни и частни, обучават бъдещите осиновители, доколкото ми е известно, за този проблем, и ги консултират, и това не е майтап, разбира се, доколкото могат. 
Какво е решението, според г-жа Харалампиева, колеги? 
"Затова битката е за бебетата. Изискванията на осиновителите са много - пол, възраст, етническа принадлежност.... Всичко, което може да направи успешна мисията да бъдат родители (? 
Поели отговорността да направят чуждото дете свое, те имат право на претенции". 
Така е, колеги, според г-жа Харалампиева и в-к "Телеграф" проблемите на осиновителите се решават с техните претенции - към пол, раса и пр. хихи, що ли цитирам антидискриминационни закони, тъпо звучат, може би някой трябва да сезира комисията за етика към организацията на журналистите у нас, или каквото беше там, ходих веднъж, има такъв етичен кодекс, и някой да си признае, че това са глупости, ама не е истина, някой го е написал погрешка, ей така, защото не му пука съвсем за дечицата, за това, няма осъдени (и глобени)))
Защото, все пак, накрай тази статия завършва така: "Големите деца в домовете също имат нужда от подкрепа. Сещаме ли се колко са дискриминирани те - възрастта ги заковава в приюта. А държавата остава тяхна мащеха за цял живот." 
(не помня, все пак, в този етичен кодекс да имаше нещо за възрастова дискриминация, все пак))).
Поздравът, колеги, към всички тролоци, да сме живи и здрави, че иначе - зле, ще ни пишат по вестниците, ще ни анализират по телевизиите, двадесет и четири часа в денонощието с повторенията,  па няма и да се разбере точно, какво йе станало...
И за последно - колеги от "Телеграф", зачто не сложихте някаква друга снимка към тая статия, ами това самотно, добре облечено детенце с мечето, тъжно, ама картината е пролетна, някак, можеше на нейно място да е снимка на първите осиновители у нас, дори не и на приемно семейство, че на тях все пак им плащат - решили всичките си проблеми хора да има на тази снимка, казали на детенце за осиновяването, решили психологически, социални и финансови проблеми, има и такива хора, да, наистина има, ето, дори в началота на тази статия има към деветстотин деца, които не са в дом 241 плюс 586, па има и още на първа страница).