Бележка моя - тези публикации са предназначени за блога Карлово.блог. бг, но поради временни технически затруднения, няма да бъдат публикувани там, а в този блог. В тях ще се разказва за град Карлово - за неговите хора, минало, улици, сладкарници, и за всичко, което е интересно). 
Като мото, тук преписвам мотото на книжката на инж. Хр. Войняговски, бивш кмет на гр. Карлово, "Трагикомични историйки за Карлово и Розовата долина" - 
"Карлово, ба-бам Карлово, 
ем лачо, ем баро!
Във всеки дол - печен вол, 
на рогата му - бъклица с вино!"

Започвам тази история с откъс от забележителния труд на видния карловски краевед, и не само! - Христо Фъргов, който през целия си живот събира сведения за града ни, умира в ужасна бедност, а в неговата къща, за която днес малцина карловци знаят, намираща се на ул. "Криволак", непосредствено зад сградата на читалището ("Културния дом") освен всички други, се е помещавала и редакцията на един от карловските вестници - "Карловска трибуна"). 
Из "Карлово. Историко - георгафски речник", изд. на Исторически музей, гр.Карлово, 2013 г. (изданието е с чудесни корици и високо качество, струва 10 лв. и е достъпно в сградата на Историческия музей в гр. Карлово, както и в офиса на ф-ма "Контракс" в центъра на града), стр. 154-158 - статия за параклиса "Св. Марина" (от този откъс е видно, още веднъж, чудесното чуство за хумор на Христо Фъргов)(скобите, както и всички посочени бележки в текста, са на автора, Хр. Фъргов): 

"... И много вярващи карловци се отзоваха на свещения призив и "созида се великолепен храм - паметник и параклис и аязмо със зид каменен и врати дървени и покрити с железа, и изгради се храм с икони."
Но изглежда, че на св. Марина не стана хаир, защото водата, която ежегодно сама проправяше път чак от джамията дотук, за да напомни за подвизите на светата мъченица и ободри обезнадеждените, сега не се яви на молбите и заклинанията на модерните жреци  и те тръгнаха да я дирят и молят, и като не смееха да пристъпят границите на грама агарянов (джамията) на север, удариха на запад и уловиха непослушната вода в един двор агарянски (турски), докараха я в параклиса, осветиха я, вразумиха я и я заставиха да тече вече редовно през всички дни и нощи на годината, за голяма тяхна радост (и благополучност) и за доказателство, че е дълбока вярата в силата на единосъщния и всемогъщ бог и в днешната грешна епоха са възможни чудеса и стават чудеса. 
Обаче от друга страна и жреците на Мохамеда не им останаха длъжни. Те пък наскоро след това, дали съзнателно, дали случайно, настаниха в едно от дюкянчетата до самата джамия най-известния техен маг, жрец и дори факир Тюркменът (Юсеин ходжа). Той, освен вълшебното изкуство (което само той притежаваше вече в Карлово) да изработва от орехово дърво луксозни налъмки и налъмчета - лакирани, полирани и нашарени с разноцветни тетерета, пулчета, терчета и кончета (известни далеч из страната, та и в далечна чужбина като типични карловски "куриозитети"), владееше и доста оспорваното на някои турски ходжи изкуство, сила и наука да лекува и хора, и животни с различни заклинания, билки, води, минерали, свещени книжки и знакове (муски и амулети) и други подобни - като се почне от методите на древното магьосничество, та се свърши със сеансите на модерното внушение и хипнотизма. Тъй че между представителите на Мохамеда и Исаа Пейгамбер (Исус Христос) започна истинска борба и нелоялна конкуренция, която едва ли не щеше да завърши с победа на Тюркменът, ако той самият се не беше преселил в Мохамедановия рай без време. 
Тюркменът също представляваше една от знаменитостите на този полутурски-полубългарски културно-исторически и георгафско-стопански център (Арапския мост),тъй като налъмджийницата му се намираше в съседство с Арапския мост и джамията и представляваше от себе си нещо като ловно-исторически естествен музей - винаги подреден и укресен с примитивно препарирани животни и птици или поне глави от такива, представляващи ловните трофеи ходжата, който минаваше за голям авджия (ловец), особено на високопланински лов и улов и диви кози, сърни и др. От дивите кози, колкото диви и бързи, толкова и грациозни, па и вкусни, обитатели на Юмрукчал и Джендема, всякога се намираше за реклама или висеше отвън поне една глава - с характерните тънки, черни и заострени на върха като куки рогове, с дълги червени бради и очи от шарени тенекийки (тъй като по липса на "купешки изкуствени очи" ходжата употребяваше подръчните тенекийки и тетерета, с които шареше и налъмите). Той работеше винаги седнал по турски в постелка от козя кожа.
Наред с алиета и дюзепа (сечивата, инструментите) и материалите, от които той изработваше различни по вид форма и украса налъми (според вкуса и финансовите възможности на клиентите), около него по стената бяха окачени разни печатни издания (листове) на турски или арабски език, разделени на кръгчета, квадратчета и триъгълничета, всред които бяха поместени (написани) някакви писмени знаци и текстове от свещените турски книги, благославни мъдрости и др., като при случай (поискване) Тюркменът даваше на желаещите "за да им направи муска". Освен тях около него, поприкрити зад кожени и дървени парчета и др.вехтории (нелегално), или набучени и окачени по стената (легално) се намираха увити в книжка, торбички и разни парцалчета и вързопчета камъчета, пръст,треви, корени и други разни и всевъзможни представители на растителното и минерално царство и специалитети на народната турска медицина и тюркменовата хекимджийска полулегализирана професия. Някои от тях той продаваше (за хората) и никой не беше се оплаквал дотогава да го е нещо изнудил или отровил, а напротив - много души му благодаряха и го прославяха, че намерили само при него "хаир". 
Тюркменът беше човек на средна възраст, добродушен, приказлив, веселяк, изискано чист и приветлив, любезен и общителен с клиентите, които бяха от всички класи и съсловия. При това не беше и много скъпарин, макар че и медицинското, па и налъмджийското изкуство му даваха възможност да експлоатира, или, както казват карловци, "да иска майка си и баща си". По отношение на муските, които даваше, а често пъти и сам измисляше и пишеше, поддържаше напълно схващанията на модерната психиатрия, че ако "коренът" и "книжките" - муските, няма и да помогнат на болния, то те няма и да му навредят. Но от друга пък страна, ако сам болният повярва (т.е. си внуши), че ще му помогнат, то непременно ще получи едно душевно успокоение и настроение, което сигурно ще му помогне и срещу самата болест, и оттам оправданието му, че щом може да направи хаир, като даде поне малко надежда на болния, и при това не му иска насила никакви пари или възнаграждение, то той действа не само като честен човек, но и като истински правоверен мюсюлманин и ходжа. По отношение пък на билките и други лекарства, които той сам приготвяше и даваше, разбира се тайно, оправданието му беше, че лекува предимно тия болести,които са  били вече установени, или пък са самите болни са били вече от лекарите "решени" (отписани), и то с такива лекарства, които в никой случай не ще навредят на болния. 
И все пак и Тюркменът, като всички народни лечители, неведнъж е бил гонен и преследван от официалните медицински и санитарни власти (доктори и фелдшери), но както става винаги в подобни случаи, не само, че не са могли нещо да му навредят, но напротив - правили са му по-голяма реклама. А при един по-особен случай, известен на цяло Карлово, Тюркменът стана и герой на един анекдот, който ще разнася славата и находчивостта му още за дълги години между карловци.
Този анекдот за Саль и кьойлу Коста", според разказа на самия Тюркмен (при когото често се отбивах или му водех клиенти - чужди посетители на Карлово), се е родил така: 
Около Първата световна война пред тюркменът се явил един дъбенец (жител на близкото село дъбене) и му се оплакал, че волът му е нещо нефелен (болен), че го гледали и фелдшери, и доктори, но от ден на ден отива назад, не чини. И го помолил да му даде какъвто и да е цяр, муска да му върже на вратата, та дано се нещо се поокопити и съвземе. Тюркменът и него не върнал. Дали му е дал и някакъв друг цяр от ветеринарния отдел на неговата народна медицина и фармацевтика - не казваше, но за всеки случай дал на дъбенеца (който казал, че се именува Коста) и една муска със собственоръчно написана от него вътре "рецепта". Не щеш ли, градските санитарни органи залавят тази рецепта и хайде - да се яви Тюркменът на разпит при градския лекар, да отговаря за "незаконно упражняване на ветеринарна медицинска практика и неправоспособно издаване на рецепти". 
Докторът не знаел, че Тюркменът говори доста добре български. Знахарят обяснил кротко (милом), че дъбенецът наистина е ходил за съвет при него, че му се оплакал и молил за цяр, но той не му е дал никакъв цяр, защото знаел, че е забранено. Добре, но докторът веднага го изобличил в лъжа, като му казал, че има и доказателство, и му показал "рецептата", която е "предписал" на болния вол. Тюркменът пак не се уплашил, заявил, че това не е никаква рецепта, а обикновена книжка с написани думи на турски и поканил доктора, ако знае турски, или не му вярва, да потърси друг окумуш турчин или българин, който да му я прочете. 
Тогава докторът му предложил самият той да прочете написаното от него и го преведе на български и тюркменът прочел:
Саль-кьойлу Коста 
юкюзю аста 
саарса кушаджак 
юлюрса шашаджак. 

което преведено на български ще рече:
"На Коста дъбенецът 
му е болен волът 
ако оздравее ще го впряга 
ако умре ще се побърка (Коста"
Всички присъстващи на този диспут избухнали в неудържим смях, а Тюркменът веднага бил освободен от всякаква отговорност. 
А нека добавим и факта, констатиран лично, че след събарянето на джамията (бел. моя - Арап кюпрюсю джамиси - името на джамията присъства в по-рано в текста на статията на Фъргов)  и отвличането на части от разрушените материали на зидовете от водите на Стара река, някъде изпод основите на реката се появи, течеше, тече и до сега при спадане на речната вода, доста обилна и чиста като сълза вода (навярно същата, която е текла до 1909 г.), която, изглежда, няма нищо общо с водата на чешмата при моста, така че преданието за някогашната християнска черква "Св. Марина" с аязмо може би е действителен факт, който само едни системни, точни и критични разкопки и проучвания могат да потвърдят и докажат...."