(на вниманието на колегите от ГДБОП, както и на тези от отряда за борба с организираните безредици, както и на всички, които се интересуват от боя у нас)
Колеги, тази статия щях да я пиша вчера, но си дойдох много късно от пътуването, по време на което ми се случи боя, освен това днес имах много работа и досега почти троля спа. 
И така, вчера, докато пътувах във влака за Карлово, не, той не се запали, и никой не беше объркал номерата на вагоните, обаче, колеги, попаднах на едно лице, със семпла черна кариочка, видимо на моите години (тойест към пет), което пътуваше на три седалки срещу мен. Внезапно, лицето извади розов чадър с воланче, и го насочи към мен, нищо неподозираща и дремеща, уви, с показваща се половин глава над седалката, в която точно глава  лицето се беше прицелило. Разбира се (това трябва да се отчете като голяма тактическа грешка от моя страна), аз, като всички пътници във вагона, бяхме слушали през изминалите два часа недоволните сигнали от същото това лице, както и измъчения разговор на неговата майка по телефона, в смисъл, че лицето "М, да, бе, поспа половин час и е все така...", без да взема мерки от своя страна, но, колеги, троля е едни обръгнал и изморен трол, съгласете се, а и придрямвах от време на време, дори поглеждах тряскащата се врата на електрическото отделение във вагона, мислейки си, дали пък няма да се запали пак, ама не миришеше тоя път на нищо. 
Веднага, щом визуално установих стрелбата по мене, веднага се прикрих зад седалката, скривайки, разбира се, главата си най-надолу, нищо, дето се виждаше, такова, поради габаритите ми, част от моя гръб и други части (това е стара разузнавателна техника, колеги)), кискайки се презглава, и тихо, защото така е възпитано, след което заредих моя химикал, с който си решавах судокуто, и дадох страничен откос, единична стрелба, по лицето, което моментално зае отбранителна позиция и поради малките си размери, успя напълно да изчезне от мерника... 
Застанах и аз  в позиция, както са ме научили книгите за разузнавачи, които съм чела, колеги, пазейки главата от преки попадения, и скоро те отново зачестиха, въпреки  спорадичното, доста слабо и изморено мърморене на логистичните служби - майката на моя враг. Колеги, за чест на разузнаването, въпреки целенасочената агресия отсреща, подхранвана навярно от видеоигри, които аз не съм играла никога, успявах, в най-добрите традиции на Емил Боев, да давам единични, но ефективни изстрели, от разнообразни позиции,  които настървяваха противника и придаваха една елегантност и завършеност на нашта схватка, без да я правят твърде шумна за хората във вагона. Въпреки, че по едно време, младата дама с пушката дори се изправи в целия си еднометров ръст върху седалката, опитвайки се в тази позиция да приложи връз мен "космически щит", но не успя, колеги, не успя, тактиката с главата, много помага)))
За жалост обаче, скоро дойде моята спирка, Карлово, и се налож да помахам с ръка над седалката - уж бяло знаме, след което тържествено да се запътя с трите си чанти към изхода, и пътем да спра до моя славен враг, за да подам ръка, за официално сдобряване, много важен момент във всяка игра. Врагът беше срамежлив и се гушна в майка си, обаче каза накрая "Чао". 
Така завърши този първи истински бой в моя живот, който ми донесе много радост, надявам се, и на моя противник). 
Един поздрав, за всички сърцати противници!)