Сред основните теми на изминалата седмица бяха случаите на побой, нанесен публично от външни лица върху учители в български училища. Темата се превърна в основна (този път), тъй като правителството реши да опипа почвата за закупуване на специализирана охранителна техника за училищата в страната - камери, чип карти и др., което беше анонсирано по неадекватен начин и във в-к "Стандарт", един ден преди официалното излизане на новината. Аз, като бивш учител в основното и средно образование, ще кажа, че камерата не е нито полицай, нито съдия, нито държавен управленски елит... 
Чудесна снимка, "Стандарт" - на няколко десетки (впрочем може би повече) български директори на училища, хора заети и много сериозни, които седят и наблюдават демонстрация на терористичен акт в училище, при положение, че вероятно предходния ден им се е наложило да предотвратят поне три сбивания, да посредничат и да  водят дипломатични разговори с родителите на поне двама ученика, и пр. и пр., директорите на училища са много умни и способни хора, да. Като си спомня само, лично аз, как на връщане с училищния автобус седях с утихналите колеги, и всички вкупом си почивахме от крясъци, тестове, домашни, държавни образователни изисквания и пр., и веднъж аз, като най-млада, заявих на слизане от автобуса в хубавия пролетен ден, дето не трябва да ни препоръчват от министерството разни компютърни курсове за повишаване на квалификацията, ами направо е необходимо да спуснат отгоре курс за борба с масовите безредици, а колежката ми се усмихна, и отиде да готви за вечеря... Ние тази борба я водихме, колеги, водихме я, някои от колегите все още я водят, поврага камерите... Аз например, две седмици носих в чантата си ножче с острие 7 см, взето от един третокласник, и той всеки път на слизане от автобуса ме гледаше хитро и умилно, и ме питаше дали ще му го върна сега... Колегите психолози от МВР навярно могат, например, да кажат, какъв подход съм използвала в един инфарктен късновечерен разговор с родители, много подобни по манталитет  на описаните в медийните журнали (който се случва всеки ден на всяка българска класна ръководителка, аз поне не бях такава, и затова пиша тук)), в който най-спокойно дадох указания, дето на детето трябва да се обърне внимание, то обича своите родители и те трябва да му помагат повече, за да го изградят като хармонично развита личност. Отсреща, разбира се, се съгласиха с мен, не зная как го наричат специалистите криминални психолози, или поне тези, които се занимават с масовите безредици, както се казва - с учуден и напълно смаян тон, което беше достатъчно. 
Гледам я наум тази снимка с българските директори, и си мисля за това, че българските учители са на бойната линия вече много отдавна, много отдавна... Затова например, когато започвах работа като млад аспирант в университета, и колегите ми се чудеха как нямам никакви притеснения относно часовете си пред аудиторията, само се усмихнах - те не бяха минавали различни стажове в различни училища на българското средно образование - и не знаеха, че ако лицето срещу теб е над 18 г., носи наказателна отговорност за действията си, което беше напълно неадекватно, но, тук си пролича липсата на курса за борба с масовите безредици... 
Лично за мен, нападението над държавен чиновник - учител, в държавно училище, е равносилно на терористичен акт срещу националната сигурност, който би трябвало да бъде разглеждан именно като такъв - независимо дали е извършен от "афектиран гражданин", от гражданин, който държи да бъде смятан за "афектиран",или от друго лице. Просто и ясно. Колегите, заети с борбите с масовите безредици биха могли да допълнят, какво се полага като наказание в този случай, вкл. медийна политика и пр., смятам, че е напълно достатъчно. Но, тук отново, опираме до въпроса за националния елит, включително управленския, и до неговите решения за това, какво представлява държавата и има ли тя почва у нас)). Решения, решения, решения... Много е трудно да се управлява една държава, иначе няма проблем, да се купят и камери. Зад камерите, обаче, г-н премиер, има хора... 
Иначе, да,  в държавата хора има. И друг път съм го казвала, има, слава Богу, дълго време работих с тях.  На това, хората,  се крепим като общество. 
Не зная, но все пак  ще пусна една песнЯ, накрая, защото въпреки всичко, като човек, бил в системата, смятам, че ще оцелеем))