Искам публично да изразя несъгласието си с новата коментарна статия на в-к "Стандарт", писана по случай ежегодните резултати от матурите за седми клас. Смятам, че журналистката, писала статията, проявава недоглеждане, както и лек расистки уклон. Впрочем, недоглеждането й (невключването на "вишето" образование във въпросната статия), от вестника го замазват, както винаги, с едно каренце на първа, в което обясняват, че някой си щял да кандидатства, тъй, щото заплатите на учените по разни европроекти да се увеличат, явно, поради причината, че някой от чуждестранните колеги, участващи в тези проекти, се е оплакал (така че, това не се брои!)
Смятам, че журналистката прави точни и верни наблюдения (в определения аспект, в който се движи - тоест абсолютната опастност от тройкаджийте, които завладяват горката България извън СМГ и английската в София, и ужасният балон образователен, който някой трябва да спука, за да умрат въпросните тройкаджий), но, за съжаление, забравя, че пише тази статия  именно за читателите на своя вестник, който, по прости сметки, би трябвало да се чете от същите тези тройкаджий. Много сериозна маркетингова грешка, която един добър журналист,  в една развита държава, не би трябвало да допуска. Също така, журналистката пропуска (вярно, това не влиза в таргета на статията й) да каже какво ще се случи с пълните шестици, които тази година май бяха шест в държавата, по математика например - които ще продължат образованитео си в СМГ; ех, догодина "Стандарт" ще пише, че са спечелили тези деца  десет медала от олимпиадата по математика, бая далеч от борбата за насъщния на сънародниците им, поради което това ще бъде описано в поредната съзлива статийка, за да сме горди все пак, че сме българи,  и след четири години ще ги видим същите тези деца в "Харвард", пратени там на разноски на мама, директорът на СМГ и някои бивши ученици на СМГ, тоже смели и благородни българи... 
Честно да си кажа, аз нямам точна идея какво се случва  с пълните шестици по математика (абсурди у нас колкото ще човек) , защото имах честта да бъда отлична ученичка, обаче в една от малките, но славни гимназии, които не са в София, даже не са и в голям областен град, та не си струва да се дават пари, за да се праща редакционна кола за статия дотам. 
Впрочем, моите ученици навремето бяха тройкаджий. Дума не можеха да вържат на английски език, а бяха в шести клас, горките, когато ги тресна матурата, обаче само ме гледаха с лека насмешка, как се щурам, и се опитвам да налея някому за последно числителните бройни поне до сто. 
И директорът ме гледаше с насмешка,  но добродушна, да, колежке журналист,(нямаше я  обществената загриженост и жестока ирония към тройкаджийте у днешната журналистика, които превземат държавата), когато натрясках двойките първия срок, и ме питаше само как ще ги оправям...
С ужас седях пред вратата и чаках резултатите, обаче моите ученици  си излязоха, както винаги, наперени, готови за нова щуротия, и ме поздравяваха радостни. Изкарали теста на късмет... (А те имаха голям късмет, повярвайте ми... Тогава това чудо, матурата, не беша както сега, направено за учениците...). Дойдоха резултатите, написах им тройките (повечето имаха тройки), и им поправих двойките от първия срок. 
Няма да забравя как след това баща ми, учител с 25-годишен стаж, ме търси в интернет базата данни за матурите, за да види на кое място е моят клас по предмета в областта. Оказа се, че сме на предпоследно!). 
И така, моите ученици някога минаха матурите, с малко смях и откровен непукизъм, а тази журналистка е толкова сериозна, и чиновниците също, и цялото общество, лелее... Разбира се, че такива като  Павел  от моя шести клас навремето, няма смисъл да учат английски език, ако ще стават овчари - за овчар не се иска гимназия. Въпреки, че Павел можеше да влезе спокойно в която и да е от паралелките на СМГ, ако се беше напънал, защото беше умен. Можеше да стане и ИТ - специалист, м, да (то днес,авторката е права, не се иска много за тази специалност у нас, дори и г-н Борисов го казва,и всички журналисти трябва да се поучат, аз на него много му вярвам, защото е напълно откровен, и също като мен умее да весели народа, надявам се). 
Но нямаше как, Павел работеше редовно на полето с родителите си, нямаше време да учи и да става млад талант на България. Не зная защо, но винаги на човек му е мъчно за тези, на които е можел да помогне,а не е успял, като недобре свършена работа е, поврага тройките и предпоследното класиране. На Кирил и Семави родителите им пък изобщо ги нямаше в България, и на много от другите  -  Кадир, другият Павел, също. Имаше обаче едно училище, нарича се средищно - там приемат децата от околните села, със затворени училища, по различни причини (обикновено несвързани с образованието), скупчваха ги там, докарани сутринта с един автобус, образоваха ги, хранеха ги,  наказваха ги, когато правеха бели, и това беше целият  свят на тези деца. 
Съзливи истории, без грам ирония и обществен характер, уви. 
Па отгоре на всичкото и обширни. 
Така сме ние, от образованието, обичаме да говорим. А що се отнася до реформите - да, реформи са нужни. Всички журналисти у нас, воглаве с политиците ни, го казват. Народът си мълчи, защото това не му е на дневен ред. Аз, от моя страна, мога да ви кажа, че балонът отдавна е спукан.  Какво правим сега?