Не е вярно, че не вървим напред, вървим, и още как. Върви българинът по пътя си, без да  гледа нито в краката си, нито настрани, и е твърдо уверен, че ще постигне целите си - да има, на всяка цена. Какво да има? Каквото имат другите, и по възможност в малко повече, а най-добре, ако друг плати, за да може да има  още нещичко отгоре.
И действително българинът получава това, което иска.
Вчера един баща уби детето си  и възрастна жена на жп прелез, защото искаше да стигне по-бързо някъде си. Навярно по- мъдър човек би казал, че въпросният баща не е чакал достатъчно това дете, и твърде лесно го е пуснал да си отиде.  Аз обаче съм сигурна, че ако се съвземе след катастрофата, същият този баща ще твърди,  че не влакът, в който се блъсна, ами   линейката, дошла със закъснение е виновна, задето той си е купил кола на старо за 5000 лв., а не е купил столче за новородено за 50 лв.
Ако децата им оцелеят по пътищата, българите ги пращат на училище. По селата като това, от което е било починалото детенце, го правят заради социалните помощи; в градовете, от които пишат коментиращите случая обаче държат в училището да изучат децата им за мениджъри и икономисти. След като походят на училище две - три години, българите от селата си прибират децата и ги женят, дават им квалификация на черноработници, крадци или  просяци -   все пак къща трябва да се храни, трябва да се раждат нови деца, да се хранят безброй гладни гърла и на свой ред да се гладува и безумният цикъл да продължава... А тези от градовете не по-малко сериозно преследват целите си - децата им да имат "успех". Отличен успех в училище, което служи само за това, (независимо дали  децата им го заслужават или го искат), успех в любовта, успех в живота, изобщо кой както успее да се нареди. И децата на българите се научават да искат още от най-ранна възраст, и да преследват целите си, също като мама и тати, без да осъзнават, че ние всички обичаме майките и бащите си априори, независимо от това какви са  и кои са...
Днес научих, че позната възрастна жена е починала. Когато бяхме малки,  я наричахме "Гестапото" (с основание), но въпреки деспотичния си нрав, тя отгледа сама двете си деца, които през последните години нито веднъж не я потърсиха, когато се губеше по улиците на града, без да може да познае никого.  

Българинът продължава да върви напред,  отказвайки да погледне встрани и в краката си, преминава като безумен  през малките трагедии на живота си, спъва се в природните закони, става на инат, и продължава напред, в преследване на заветната цел...