Някога имало една долина, в която от незапомнени времена течала малка рекичка. С тих ромон тя посрещала пролетните дъждове, въпреки, че те едва можели да напълнят приткото й корито, а през лятото водите й съвсем пресъхвали и случаен пътник не би се досетил, че в сухата пътечка от дребни камъни е текла река.
Често на това място идвал един мъдрец, който живеел в околната планина и слагал тоягата си срещу течението на реката, а докато водата бавно и полека заобикаляла препятствието, за да потече отново, а мъдрецът казвал на своите ученици:
- Научете се от тази река на смирение и жажда за живот - защото вижте как у тази нежива твар Бог е съчетал и двете, и ни е показал какви трябва да бъдем.
Ала един от учениците довлякъл големи камни от планината и направил бент върху реката. Секнал живителният ромон в долината, тясната пътечка от речни камъни съвсем излиняла и се изгубила. А водата се събирала, изкопавала бавно яма под огромните камъни, ала така и не успяла да намери пролука и да потече отново, гъвкава и свободна. Вирът зад бента поспетенно се затлачил с тиня и се изпълнил с  ядни насекоми и гниещи растения, а околността вече не била така красива и приятна за окото и душата.
Тогава ученикът довел в долината своя учител и му посочил онова, в което реката се била превърнала.
- Ти грешиш, учителю, ето я истината за живота - постави препятствие пред съвършенството и то ще загине, защото нищо съвършено не е трайно и е такова, каквото ние го мислим и правим.
Мъдрецът разгледал бента, поклатил глава и нищо не отвърнал на своя ученик.
Изминало време, сезоните се сменяли в долината, и никой вече не помнел, че под грозната кафява тиня на блатото някога е текла река. Случило се така, че една бурна пролетна нощ над планината се спуснал порой, бучащите води понесли дървета и пръст и  като заблъскали с все сила бента, натрошили камъните и нечистите води на блатото залели всичко навред като потоп, носейки разруха, смърт и отчаяние.
- Какво нещастие! - вайкали се хората от долината, но нямали какво да сторят и след като водите поспаднали, решили да отидат и да повикат мъдреца, за да ги научи как отново да построят жилищата си и да засеят наводнената земя.
Мъдрецът и неговият ученик отново слезли от планината и дошли  до мястото, където някога бил бентът. Като видял страшните поражения, ученикът паднал на колене, разплакан, и извикал:
- Откъде ще се намери прошка за мен, за това, което се случи заради глупавата ми суета?!...
Тогава мъдрецът посочил към мястото, където някога текла реката, и казал:
- Реката може да заобикаля препятствията по пътя си, но може и с рев да се стовари върху тях и да ги отнесе. Но виж, ученико, простено ти е - нашата река отново е потекла на своето място!...
И наистина, на дъното на издълбания от блатото ров, по чиито стени все още се люшкали мъртви дървета и трупове на животни, едвам се виждала криволичещата рекичка, чиито води бавно и полека отнасяли от долината последните следи от нещастието и скръбта.