Един часа на обяд, центъра на Пловдив. Изправям се пред приличащата на старо църковно настоятелство, или поне на някое министерство сграда на известна пловдивска гимназия, трябва да вляза вътре и да приключа с работата, която имам, за ударно кратко време. Фоайето на гимназията е огромно,  вътре е хладно като в гробница, в ляво на бюрцето си кюта чичко с униформа и ме гледа подозрително, пред мен са се ширнали две стъбища, всяко с ширина поне метър и половина, и височина десетина метра, които водят тържествено към втория етаж, местоработата на административният персонал, целта на моето посещение. Притичвам нагоре и  докато чакам пред различните врати, за да се свърши работата ми, попивам с носталгия и облекчение така добре позната ми миризма на мноого история, мноого претенции,  и мноого дебели стени, с едва прикрита претенциозна разруха...Приключвам си работата успешно и решавам все пак да пробвам старите си инстинкти в една кратка обиколка с цел намиране на санитарния възел, и наистина, бродейки из кривите коридори, намирам каквото търся, че и нещо повече - тъкмо, когато успявам да фиксирам с облекчение чистотата на тоалетните, съзирам в най-близката дупка нещо обезпокоително голямо, всъщност, не по-малко от пръста ми, с предизвикателно мърдащи и видни от два метра антенки... Полека довеждам чистачката от коридора - една любезна жена, за да види проблема, и тя оглежда вниматално и заявява, че не би рискувала да цапне с парцала хлебарката (о, да, това е хлебарка!), тъй като въпросната щяла да тръгне след нея... В крайна сметка почти удавихме звяра с една кофа, пълна с вода, и аз хукнах към изхода ( м не, хлебарката не ме преследваше, смятам, че това е била много умна хлебарка, все пак предвид размера й може да е развила малък мозък, кой знае..). След по-малко от тридесет минути имам среща до Джумаята. Отваряйки вратата към стълбището, се озовах на поне десет метра височина от пода на фоайето, където стоеше заветната, широко  отворена врата на изхода. Обаче за да сляза, трябваше да преодолея страха си от високо и от стръмни стълби, нещо, за което се сещам винаги в последния момент, след като съм се качила на високо или по въпросните стълби. Поседях предпазливо в началото на стълбите, гледах да не зяпам надолу, защото ми се завиваше свят, и тъй като чичкото на бюрото започна да ме оглежда на свой ред подозрително, започнах да обикалям отново коридорите, с надеждата да открия и друг изход, въпреки думите на всички срещнати, че такъв няма (?!) По някое време пак се върнах, почти паникьосана, на позорното стълбище и тъкмо щях да изпратя унизителен смс на приятеля ми с молба за духовна помощ,  и ето ти още една жертва на страха от високото - до мен се затюхка друга жена, с която на драго сърце обиколихме на скорост  още веднъж всички възможни коридори, но напразно, всички изходи бяха заключени(!?). Накрая отново се върнахме, откдето тръгнахме, а на въпроса ни защо няма друг изход, административният персонал в една от близките канцеларии ни заяви с огромно учудване, аджеба,  че щом не може да се качва човек по тези стълби, какво би могъл да прави тук, явно бяхме сред групата на невалидите ( телесни и духовно), дето не трябва изобщо да се мяркат на подобни места... Уви, това не ни помогна, затова казах на спътничаката ми по съдба, че май ще е най-добре, срам не срам,  да повикаме охраната, която обаче точно тогава беше изчезнала от бюрцето си. И тъй като от двете аз бях тази, която беше стояла по-дълго на стълбите, т.е. бях посвикнала с гледката на високото, поех нещата от няма на къде в свои ръце, и държейки се за  вратата, успях да сляза на първите две стъпала, където се пресегнах и се вкопчих здраво в перилото, и показах на спътничката ми, че всичко е наред. Дори се опитах да й подам ръка, но жената беше толкова наплашена, че ми извика да не я доближавам. Дори не помня как слязох долу, жената пристъпваше след мен и също успя да се смъкне,  бях толкова щастлива, когато се измъкнах от хладната, миришеща на стара казарма сянка на това училище)).
По-късно майка ми, която дълги години работи за подобна институця, ми обясни защо са били заключени другите изходи на училището - било практика през лятото, за да се контролира по-лесно "потокът от влизащи".... Тоест, да се улесни работата на чичкото, който така и не ни видя да излизаме от училището, навярно, защото беше отишъл да надзирава заключените изходи на повереното му твърде ценно, старо, миришещо на мухъл училище. Какво ли щеше да стане, ако за спомен от преживяното, и за известно овъзмездяване на морални щети, бях задигнала шапката на чичкото от бюрцето му, хм...