Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2012 17:19 - Легенда за вълшебните мечове
Автор: eloiz Категория: Изкуство   
Прочетен: 1388 Коментари: 1 Гласове:
1



Някога, много отдавна в един далечен град живял велик войн. От изгрев до залез слънце той неуморно упражнявал бойните си техники, без да жали тялото си, докато накрая нямало човек в града, който да бъде по-бърз, по-силен, по-ловък и по-точен от него.
Ала жаждата за победи над противниците му не пресъхвала, той искал да стане най-великият войн, който светът бил виждал.
Затова един ден взел оръжието си и тръгнал на път, за да разбере има ли по света по-велик войн от него.
Вървял дълго, преминал през много чужди страни и могъщи градове, бил се с хиляди противници, учил се при най-добрите майстори, и се скитал по света дотогава, докато обувките му се протрили и дрехите му заприличали на просяшки парцали. Стигнал накрая воинът до подножието на една висока планина и съгледал на върха й огромен дворец от чисто злато, чиито блестящи като слънцето кули опирали в облаците. Минали дни, докато най-сетне войнът успял да се изкачи върха на планината. Потропал той на златните порти, и те се отворили пред него. Влязъл войнът в огромна градина, където растели и цъфтели всички цветя и дървета на земята, чувала се птича песен и въздухът бил натежал като уханна паяжина от маховете на хиляди пъстроцветни пеперуди.
Вървял войнът през чудната градина, ала не видял никъде жива душа. Хилядите птици мигом млъквали, щом той се опитвал да проследи откъде идва песента им, а пеперудите и другите насекоми тихо се разтваряли в ароматния въздух пред ръцете му.
Изведнъж над тялото му се спуснала умора, каквато той войнът не бил усещал през цялото си пътуване. Той се свлякъл в корените на едно вековно дърво и потънал в непробуден сън.
Сънувал, че нощта е дошла в градината, и от леките изпарения, посребрени от лунната светлина излязла прекрасна девойка. Тя се приближила до него и му казала:
- Защо си дошъл тук, страннико, защо си уплашил моите птици и пеперуди?
Воинът, покорен от красотата й, промълвил:
- Аз обикалям света, за да намеря по-могъщ войн от мен, красавице! И до сега не открих нито един! Дойдох в твоя дворец с надеждата, че тук ще намеря най-могъщия цар на земята, но не намерих никого.
- Ако останеш тук, при мен – отвърнала девойката – две хиляди години и през това време изучиш имената на всички живи твари в моята градина, аз ще ти дам меч, с който ще можеш да убиеш всяко живо същество на земята.
Воинът, опиянен от гласа на девойката и зарадван от възможността да получи такова съвършено оръжие, се съгласил.
Девойката се обърнала, за да си върне отново в омарата от цветята, и тихо промълвила:
- Ще се видим пак след две хиляди години, имаш много да учиш, страннико…
Потекли дните, месеците, годините като миг.  Воинът, решен да спечели меча, непрестанно се опитвал да разпознае и да научи името на всяка жива твар в чудната градина, прочел всички книги в огромната библиотека на двореца,  докато най-сетне не проумял, че не би могъл да назове всички същества в това място – оказвало се, че всяко едно произхожда и е изградено от много други и откъсне ли се дори и най-малката част от цялото, хармонията на живота вече не е същата.
Изтекли две хиляди години и над градината отново паднала нощ, а от нощните мъгли се появила красивата девойка.
- Научи ли онова, което трябваше да научиш, страннико? – попитала тя.
- Не, прекрасна! - възкликнал отчаяният войн и паднал на колене пред девойката - Не успях да науча нищо! Прочетох всички мъдри книги, написани от всички мъдреци по света, ала отново не мога да кажа имената на животните и растенията в твоята градина! Прости ми!
  А девойката се усмихнала и му казала:
– Значи са научил най-важното, страннико... Ти заслужи своя меч!
Воинът поел в ръце най-скъпоценния меч на света, направен от злато и стомана, и безброй скъпоценни камъни, и се възхитил на ножницата му, по която нечия майсторска ръка била изобразила  зелени филизи, пъстри цветове и животински глави. „Никой на света няма такъв меч!” казал си той. Душата му пеела от гордост и радост, но девойката го погледнала изпод вежди и му казала:
- С този меч, войне, ще можеш да убиваш всяко живо същество. .Ако искаш да получиш меч, който може да убива демоните и неживите същества, ще трябва две хиляди години да пазиш моята градина от онези, които ще те последват тук, привлечени от твоята слава и собствената си суета...
Воинът се съгласил и с това условие,  и излязъл пред портите на двореца, за да ги пази от врагове и пришълци.
Минавали дни, месеци и години. Воинът неотменно стоял на пост пред портата, където пред него се появявали най-смелите и най-амбициозните, най-алчните и най-глупавите хора, които се опитвали да се доберат до тайните на златния дворец. Някои от тях войнът успявал да придума да се върнат по родните си места, с други трябвало да води битки, за които дълго време се говорело в приказките и песните.
Колкото и да били страшни и изтощителни битките, воинът винаги побеждавал своите съперници, благодарение на вълшебния меч, чиято прекрасна украса се изтъркала и погрозняла, обливана от кръвта на стотиците нещастници, дръзнали да му се противопоставят.
Ала потокът от желаещи да научат тайната на двореца не секвал никога, и воинът нямал ни миг покой.
Изтекли две хиляди години и над градината отново се спуснала нощ. Воинът легнал смъртно уморен и зачакал появата на девойката, която се появила от лунната мъгла, както предишните пъти, и му се усмихнала.
- Е, воине, опази ли моята градина?
- Опазих я, съвършена.Но не можах да опазя  душата си от  непрестанните въпроси,
които си задавах за естеството на човешката природа.
Тогава девойката му подала втори меч, наглед като първия, ала този път без никаква украса.
Разочарован, войнът го поел , а хладната стомана прилепнала в ръцете му като втора кожа.
- Сега – казала му девойката – ти си най-могъщият сред могъщите, равен на боговете. Не се ли радваш?
- Как да се радвам, красавице? Нима този обикновен меч може да порази най-страшните демони на света?! Уви, твоите подигравки ме нараняват повече от най-лошите ми противници. - отвърнал войнът, а девойката му отвърнала:
- Тогава ела, ще ти позволя да идеш там, където ще узнаеш какво може твоят меч.
Казвайки това, девойката му дала знак да я последва, и потънала в най-тъмния кът на градината. Когато войнът присъпил след нея, се озовал в тясна пещера с леденостудени стени, и усетил за пръв път докосването на ръката й, и чул, сякаш в просъница как тя му казала:
- Върви надолу, и не се бой от нищо!
Тръгнал войнът към в мрака към вътрешността на пещерата, ала пътят бил дълъг, и труден, по-труден от всичко, което досега той бил правил, защото трябвало да пълзи по пода и да усеща плахите шумове на невидими твари около себе си, трябвало да напредва в мрака над пропасти, много пъти едва не изгубил живота си, когато каменни късове се откъртвали от невидимия таван и запречвали пътя му. Ала войнът не се отказал пред препятствията, но докато вървял към центъра на пещерата започнал да си мисли : "Тя иска да ме убие. Иска да загина, повален от мечтата си да стана най-великият войн на света.. .А може би ме изпитва!Тя си играе с мен.." Гневът, съжалението, желанието да разбере истината го подтиквали все по-напред и по-напред, докато накрая не видял ослепителна светлина в дъното на пещерата. Хвърлил се напред и влязъл в безкрайна зала, цялата обляна в светлина, огньове и искри. "Нима това е Адът?" помислил си войнът, а огненият вятър довял в лицето му нечовешки крясъци. От огнените кълба около него се появили невъобразими същества, които мигом го нападнали, разкъсвайки дрехите и плътта му... В този миг, заслепен от ярост,  воинът вдигнал меча и започнал да сече... И адовите твари се разпадали с писъци под вълшебното острие, но непрестанно идвали нови и нови, нови и нови... Воинът не знаел колко време се бил, може би мигове, дни, хилядолетия. Изведнъж чул до себе си прегракнал човешки глас:
- Не ти ли стига, страннико?
За миг се извърнал и видял на земята пред себе си повален демон с човешки очи. Озърнал се около себе си и видял, че очите на всички други демони, дори и тези, които прииждали, пак били човешки.
 - Това е лудост? - викнал войнът - искате да ме измамите, за да ме победите?!
-  Защо да те лъжем, страннико. Твоят меч може да погуби всички ни. Ние сме онези, които преди теб служиха на Господарката, страннико. Заради властта, могъществото, справедливостта... Но не можахме да опазим душите си, и се превърнахме в това, което виждаш сега. Осъдени сме на вечен затвор тук, заради страшните си грехове, и нищо не може да ни спаси, това е истината.
Воинът свалил меча и седнал уморен на пода на пещерата. Очите на демона бавно угаснали, воинът видял как още стотици умирали, посечени от неговия меч, а хиляди бавно гаснели от раните... Видял тяхната ярост и омраза, които ги изпълвали като огнен ад,  и воинът се надигнал от пода, вдигнал високо меча  и извикал към наобиколилите го твари:
- Имахте си господарка, сега вече ще си имате господар!
И като извикал това, повел пълчищата към изхода на пещерата.
Зад тях таванът се срутвал, затискайки хиляди чудовища, подземните реки избивали и удавяли мнозина, нападали ги пълчища от насекоми и прилепи, ала войнът не се отказвал. Вървял с протегнат към светлината на изхода меч и напътствал падналите, убивал ранените и окуражавал здравите, разказвайки им за несметните богатства и радости на света, който им бил отнето.
   И една нощ те стигнали до изхода на пещерата. Втурнал се войнът с крясък в градината на двореца, ала там царяло запустение и мрак.
- Къде си, измамна?! - викнал той
- Тук съм, до теб - отвърнал му добре познат глас и девойката излязла от сенките толкова близо до него, че можел да я докосне с ръка.
 - Научи ли своята истина, страннико? - попитала го тя.
 - Научих я, научих всичко, което ми беше необходимо. Сега ще тръгна оттук с моята армия, и светът ще има нов господар!
  Девойката въздъхнала, и в градината закапали като сив сняг изсъхнали листа.
 - Да, моето време свърши - казала тя - ще дойдат други времена. Но за да опознае света твоята мощ, трява да направиш едно последно нещо. Да ме убиеш с меча, който ти дадох.
Казвайки това, девойката навела глава пред война и зачакала. Той се доближил до нея и вдигнал меча за удар. Ала ръката му трепнала и онзи, който можел да убие най-страшните чудовища на света свалил меча и се отдръпнал в сенките, далеч от уханието на косите й, далеч от истината за себе си...

Разказват, че той все така стои, с вдигнат меч в градината на чудния дворец.
Разказват, че напразното очакване превърнало армията му от чудовища в каменна стена, която обгражда отвред златния дворец и вълшебната градина, и пречи на любопитните и безумните да надникнат вътре.
Хората отдавна са изгубили пътищата към това място, защото светът върви и не спира, и все някога отминава дори и онези, които поискат да притежават вечността.
Разказват още, че на всеки две хиляди години тя се появява от лунната мъгла в градината и се доближава до вкаменения воин, вдигнал меч, и шепне нещо в ухото му, а от очите на нещастника, в които горят още неизстинали пламъци, започват да капят сълзи.
Някои казват, че в деня, в който воинът най-сетне се реши да убие девойката, светът ще свърши. Дали са прави или не, ще покаже времето…


Тагове:   вълшебни мечове,


Гласувай:
1



1. eloiz - Хора, моля ви, коментирайте,
30.06.2012 21:08
интересно ми е да прочета какво мислите, докато четете това. Благодаря.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: eloiz
Категория: Изкуство
Прочетен: 1651787
Постинги: 892
Коментари: 932
Гласове: 2596
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031