Разбрахте ли какво се е случило с втората за последния месец  починала родилка в "Шейново". Жената идвала няколко пъти в болницата, но не я приели, защото Бог знае защо. Тя имала контракции, но лекарите така и не научили, че е карала астма като дете и че има аденом на хипофизата. Все пак я приели в болницата, когато припаднала пред кабинета. После някой натъпкал тръбата за интубиране не в трахеята й, а в хранопровода и жената изпаднала в кома и получила "дихателни проблеми". Всички се паникьосали, след 20 минути успели да възстановят сърдечната й дейност и все пак отчели и акушеро-гинекологична дейност на края - извадили полуживото й бебе, което почина вчера в болницата заради тежките увреждания, получени по време на раждането.
  Цяла вечер си мисля, че съм голяма късметлийка.  Знаете ли какво си казах, когато преди няколко месеца излязох от болницата, аз, късметлийката? Казах си, че това, което ми се случи в болницата, всъщност   не се е случило на мен. И до сега избягвам да гледам лявата си ръка, въпреки, че отокът отдавна го няма, свикнах с мисълта, че това не е моята ръка, не е могла да бъде моята ръка. А само ми взеха кръв от там...  Това не съм аз. Това не се е случило на мен. Знаете ли, там подовете са мозайка, и колкото и да капе кръвта отгоре, лесно се измива и на никой не му пука.  Само аз не го знаех и както бях с отоците по ръцете се наведох и я трих с парче тоалетна хартия, беше ме страх да не ми се скарат санитарките...



  Ще се замълчи и за тази смърт.  Ще се замълчи. Защото всички мълчим. Аз, майка ми, приятелките ми, жените по улиците.  Стискаш очи, стискаш краката си, за да не кърви, стискаш душата си в зъбите и мълчиш. "Дихателни проблеми". Преди месец, докато се качвах по стълбите, си спомних , без да искам за онова, което ми направиха в болницата, и въздухът ми свърши, мислех, че ще умра на стълбите. Стегнах се и не умрях.
  А преди дни случайно  видях моят лекар в една месарница. Познах го в гръб, от няколко метра, и избягах от магазина.