Димитров и Фол
Един от документите в личното дело на агент „Кардам” заслужава специално внимание. Това е дълго писмо на Божидар Димитров до Александър Фол, писано в началото на 1977 г. в Рим. В него Б. Димитров разказва за заниманията си в палеографската школа при секретния архив на Ватикана, за своите контакти с палеографи, библиотечни служители, светски и духовни лица, за различни документи, свързани с българската история, до които е получил достъп, а някои от тях е успял да преснеме. Обяснява, че са му необходими още пари за копия; че е спечелил стипендия за участие в симпозиум в Сполето; че е надвзел 200 долара от командировъчните, защото не знаел, че след втория месец те намаляват...

Освен това иска помощ от Фол, защото командировката му приключва на 20 март и след това остава „senza soldi, senza abergo” (без пари, без подслон – итал.), а курсът му продължава до края на юни. Надява се Фол да уреди нещата, т.е. да му бъде удължена командировката и той да получи необходимите за това средства, защото „вече толкова пари сме изхарчили през последните две години”, че не си струва да се отказва в края на специализацията.

Интересната част в това писмо са някои от разсъжденията на Божидар Димитров:
„Всички запазени досега гръцки книги в света (ръкописи) се изчисляват на 30 000, най-големи сбирки притежават Гърция 10 000, Ватикана 4700, Париж Националната библиотека 4500. (...) Сбирката в нашия Църковен музей (350) е една от най-богатите, другата ни сбирка е 150 книги в НБКМ. Така че може да се каже, че България е сред страните с най-големи колекции. (...) Мисля обаче, че и другаде в окръжни библиотеки и в частни лица има още стотици mss [латинското съкращение за ръкописи – б. М.Д.]”. Издирванията, които той е направил във Франция и Ватикана, го карат да мисли, че и „фамозната библиотека” на манастира „Св. Богородица Козиница” (манастир край Драма, известен и като „Св. Богородица Икосифиниса”) е възможно се намира някъде в България. Следва неговото предложение: „При всички случаи може да се създаде нова ръкописна сбирка към Националния музей например”, но поради проблемите там с помещенията тази сбирка ще е полудостъпна и работата с нея ще се разрешава само по предварително споразумение. По света палеографите управляват ръкописните сбирки, затова трябва да се поддържат добри отношения с тях. „...Мисля, че се сещате какви възможности ще има ръководителят на тази сбирка и неговите 3–4 сътрудници в чужди архиви. Сбирката ще предизвика изключителен интерес сред учените в ръкописните центрове по света и ще им предложи огромен научен материал и на базата на споразумения евентуалният шеф и сътрудниците му ще могат да влязат и да поискат всичко, което ги интересува, от всички достъпни, полудостъпни и недостъпни ръкописни сбирки, да не говорим за други полезни неща около тази нова българска сбирка”.

По отношение на ръкописите от манастира „Св. Богородица Козиница” Димитров разказва, че е попаднал на информация, събрана от френския абат Ришар – известен специалист по гръцка палеография и кодикология. За съжаление копието от писмото на Б. Димитров е много лошо и следващите няколко реда трудно се четат. Все пак ще цитирам поне това, което е ясно. Според абат Ришар в манастира „Св. Йоан Продром” (или „Св. Йоан Предтеча” край Серес) е имало „100 ръкописа върху пергамент и... (не се чете) върху хартия”, а в „Св. Богородица Козиница” – 130 върху пергамент и 198 върху хартия”, добавено е „и още 102”, но не се чете какво. През 1924 г. България е върнала „253 mss, от които 221 от „Продром” и 32 от „Козиница”. Двайсетина ръкописи от „Козиница” са пръснати по света, а съдбата на останалите е неизвестна, но абатът допуска, че голяма част от тях са останали в България.

Тук ще отворя една скоба, за да поясня някои исторически факти.
През октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война на страната на т.нар. Централни сили. До края на годината българската армия завладява териториите на днешна Македония, Косово и Северна Гърция, започва позиционна война с части на противниковите армии, която продължава до примирието в края на септември 1918 г. През пролетта на 1916 г. директорът на Народния музей в София проф. Богдан Филов с писмо до главнокомандващия на действащата армия генерал Жеков изразява безпокойството си, че при артилерийските обстрели могат да пострадат паметници на културата в прифронтовите зони. Затова войнишки отряди под ръководството на учени започват да събират от застрашените зони движимите паметници на културата – ръкописи, икони, църковна утвар, релефи, надписи и т.н., които се изпращат в Народния музей в София. Преобладаващата част от тези паметници са от църквите и манастирите на българската автокефална архиепископия в Охрид, от манастирите “Св. Йоан Предтеча” край Серес, “Св. Богородица Козиница” край Драма и Дечанския манастир в Косово. След войната България е задължена да върне спасените културно-исторически ценности от отнетите й съгласно Ньойския договор територии на победителите Гърция и Сърбо-хърватско-словенското кралство. България обаче отказва да спази тази клауза. Или поне я спазва частично, ако се вярва на информацията на абат Марсел Ришар за върнатите 253 ръкописа.

И сега нека се върнем на по-нататъшните разсъждения на Божидар Димитров в писмото му до Александър Фол.
Неговият първи учител по палеография от Парижкия институт смята, че българските власти крият колекцията, страхувайки се от политически усложнения с Гърция. Според Б. Димитров обаче тези страхове са излишни.
„Мисля, че именно по политически съображения точно в този момент Гърция едва ли има сметка да си разваля отношенията с България заради някакви ръкописи”. Гърция не е в състояние да обработи дори собствените си ръкописи – описани са едва 3400 от 10 000. „Освен това гръцкото правителство ще се пази да създаде опасен прецедент” с евентуално изискване на ръкописите от манастира „Св. Богородица Козиница”, защото е известно, че след Кипърската криза стотици ръкописи на патриаршията, които юридически принадлежат на Турция, са пренесени нелегално от Цариград в Атина. Тя тогава не е реагира, но със сигурност би реагирала при предявено подобно искане от страна на Гърция към България.

От друга страна, съществуващите каталози на ръкописите от „Продром” и „Козиница” са направени много отдавна и дадените там детайли не са достатъчни, за да се докаже произходът на даден ръкопис. „Тоест, ако ръкописите са у нас и ги въведем в обращение [подчертано] не може да се каже със сигурност и следователно да се предявят основателни претенции за 90% от тях”. Димитров отново цитира френския си учител. Той е на мнение, че „нашите страхове могат да бъдат ликвидирани от едно неофициално споразумение между две официални български и гръцки лица, при което гърците да обещаят, че няма да създават трудности от държавен характер, при условие че въведем в научно обръщение една сбирка от ръкописи и част от тях се окажат от „Козиница”, тъй като публикациите върху гръцки ръкописи, независимо от проблемите, които занимават учения – историк, филолог и пр., засягат гръцката култура в положителен смисъл и гърците не могат да не бъдат доволни от факта, че няколкостотин гръцки ръкописа ще бъдат вкарани в обращение.” (...) „Ако mss на Козиница” наистина са у нас – знаете ли нещо повече по този въпрос – защо да не сключим въпросното споразумение с гърците, използвайки посредничеството на П. [френския йезуит]? Избягват се всички неудобства от директна среща въпреки преимуществата на такава една среща (...) бих могъл да го помоля за такава услуга в името на науката, нищо не ми струва да отскоча пак до Париж. (...)
Ще чакам да ми съобщите нещо по този въпрос. Мисля, че при всички случаи печалбата от цялата тази работа ще бъде много голяма за нас, българите”.
„Богдан” и „Крум”

За да се прокара развитата по-горе идея, Божидар Димитров пише паралелно с личното си писмо до Александър Фол и агентурно сведение, отново до него в качеството му на водещ оперативен работник. Агентурното сведение на „Богдан” до „Крум” относно архива на „Козиница” всъщност е писано година по-рано – на 25 март 1976 г., но очевидно Фол го е задържал целенасочено, защото е заведено в ДС едва на 4 февруари 1977 г. Там отново е изложена тезата на френския палеограф: „Ние можем да публикуваме архива, без да се опасяваме, че ще бъдем обявени за крадци – новата българска генерация и власти не могат да бъдат държани отговорни за действията на фашистките генерали”. От това сведение става ясно, че в Париж самият Фол е разисквал този въпрос с П. в присъствието на Божидар Димитров. И Димитров се чувства длъжен да подкрепи своя професор и пред ДС. „Моето мнение по въпроса е, че не печелим нищо от това да държим архива на „Козиница” в тайна (има информация от чужд или български учен, който посетил след войната България, че ръкописите са депозирани в мазето на НБКМ). Не можем да го публикуваме, защото за самостоятелна работа върху такова издание липсват кадри, от друга страна, светът все пак ще каже, че българите са грабили през войната, а сегашните власти, укривайки ръкописите, са укривали всъщност фашистки престъпления. (...) Затова предлагам да предложим на гръцката секция [в Парижкия палеографски институт] да направим съвместно издание на архива. Така ще пресечем нелоялните атаки, но трябва да сме предпазливи от евентуални неприятности. Срещу това можем да поискаме от секцията и други неща, които ни интересуват. След като изданието бъде готово, да върнем ръкописите на гърците, като ги изтъргуваме за наши паметници на културата, намиращи се в гръцки ръце”.
„Тервел” влиза в играта

Следващият документ, подписан от Божидар Димитров с псевдонима „Тервел”, не се нуждае от коментар.
Докладна записка относно ръкописните книги от манастирите „Козиница” и „Св Йоан Продром” и други по-малки сбирки от Егейска Тракия, които притежаваме
Програма за въвеждането им в научно обръщение
1. Създава се работна група, която трябва да направи научен опис на фонда в състав ....... [нямаме право да изпишем името на първото лице] и Божидар Димитров.
2. В описа няма да бъде споменаван никъде произходът на ръкописите.Те ще бъдат публикувани под заглавие „Гръцки ръкописи на БАН”. Целта на тази стъпка е да се отхвърли евентуален гръцки иск за връщане на ръкописите, който по принцип трябва да бъде предвиден въпреки устните декларации на официалните гръцки лица, че иск няма да бъде предявен с аргумента, че ръкописите не са от „Козиница”. Описите, с които гръцката страна разполага, не дават възможност да бъде идентифицирана принадлежността на 90% от ръкописите към библиотеката на „Козиница”.
3. Чужди учени ще могат да работят във фонда едва след като описът е публикуван.
4. Описът трябва да се публикува в чуждо специализирано научно списание. Ние нямаме подобно издание и по този начин едновременно ще оповестим на научния свят, че въвеждаме такава сбирка в научно обращение и индиректно ги каним за работа. Разбира се, молбите за работа ще се удовлетворяват в зависимост от това кого представлява конкретен учен, каква е стойността на института или страната, която представлява, за нас, и какво е неговото персонално отношение към нашата кауза. За реализирането на тази задача предлагам на Божидар Димитров да се възложи да уговори издаването на описа с редактора на специализираното палеографско издание “Scriptorium” [двугодишното многоезично издание за изследвания на средновековни ръкописи съществува от 1946 г., а от 2002 г. вече има и интернет страница www.scriptorium.be].
5. Първият въпрос, който ще бъде задаван на всеки български научен работник историк от чуждите историци, е въпросът за произхода на книгите. Нашата версия трябва да бъде, че са събрани от различни хранилища – БАН, архива на армията, окръжни библиотеки, изоставени църкви, манастири и частни лица. Тъй като принадлежността на част от книгите към библиотеката на „Козиница” не може да се скрие, ще трябва да подхвърляме, че между книгите на тази сбирка сме забелязали няколко десетки книги от „Козиница”.
6. В описа трябва да бъдат включени всички гръцки ръкописи на БАН. Това означава, че от хранилището на БАН трябва временно да бъдат извадени и предадени на работната група (както стана с книгите от „Козиница” – подч. М.Д.) всички гръцки ръкописи, с които БАН разполага. Трябва да бъдат включени и няколкото гръцки кодекса от Вардарска Македония, които се съхраняват в Археологическия музей.
7. Всички стари български и гръцки етикети и сигнатури трябва да бъдат унищожени. (подч. М.Д.) Съществуват сведения, че те са известни на гърците, и запазването им би могло да идентифицира принадлежността на ръкописите към определена библиотека и да даде доказателства с юридическа сила при евентуален иск за връщане.
8. Предлагам съставянето на описа да бъде фиксирано във времето между 1.9. – 1.11.1977 г.
15 май 1977 г. Тервел

31 години по-късно
Миналата година през лятото в изложбената зала на хотел “Палас – Марина Диневи” в Свети Влас беше изложена колекция от 23 непоказвани досега експонати от секретния фонд на Националния исторически музей (НИМ). Ето какво пише на официалния сайт на НИМ: „Секретният фонд е формиран от паметници на културата, събрани през 1916–1918 г., по време на Първата световна война, от църквите и манастирите на българската автокефална архиепископия – предимно от Охрид, от манастира “Св. Иван Предтеча” (край Серес), “Св. Богородица Козиница” (край Драма) и Дечани в Косово”. Изложбата откриха директорът на НИМ Божидар Димитров и зам.-министърът на културата Иван Токаджиев с благодарност за подкрепата на строителните предприемачи и братя Динко и Йордан Диневи. Сред експонатите особено ценни са дарохранителница от 1626 г. във формата на църква с 1315 елемента от сребро, емайл, позлата и разноцветно стъкло, която е открита е в манастира “Възнесение Христово” в Дечани (Косово), и плащеницата от 1216 г. от църквата “Св. София” в Охрид. Билетите за изложбата струваха 10 лева за възрастни, 1 лев за деца, групите ползваха намаление.
Божидар Димитров сподели, че очакванията му са съкровищата от секретния фонд на НИМ да донесат приходи от 500 000 лв., привличайки около 60–70 000 посетители. Братя Диневи не фигурират сред официалните спонсори на НИМ, би било интересно да се види срещу какъв процент от приходите домакинстват изложбите на музея.
И още нещо интересно – през март тази година представители на Фондацията за изследване и проучване на историята на Серес посещават Константинополския патриарх Вартоломей. Съобщават му, че членове на организацията са видели ръкописи от Серес още през 1990 г. на международен симпозиум в България. Патриархът публично заявява безрезервната си подкрепа за техните усилия да бъдат върнати на Гърция ръкописите от манастирите „Св. Йоан Предтеча” в Серес и „Св. Богородица Козиница”, които в момента се съхраняват в секретния фонд на НИМ, и споделя, че е обсъждал въпроса за ръкописите по време на посещението си в София, получавайки уверението на българския президент Първанов, че ръкописите скоро ще бъдат върнати на Гърция.

Вторият агентурен провал на Божидар Димитров

Докато агент „Тервел” крои планове как да пусне гръцката ръкописна сбирка в научно обращение оперативният работник Атанас Василев от 2-ри отдел на Второ главно управление (ВГУ) получава любопитна информация от своя секретен сътрудник „Невена”, отнасяща се за Божидар Димитров. Офицерът иска проверка по картотеките за лицето. В резултат на 26 октомври 1977 г. Цветан Станимиров, заместник-начаникът на 14 отдел на ПГУ, пише бележка до официалния водещ офицер на „Тервел”: “Др. Атанасов, разговарях с др. Василев. Справката е пусната по повод разшифровка на нашия човек пред човек на Василев. За да не изпращат материал, договорих среща. Свържи се с Василев, договори кога да се видите, отиди и да разкаже всичко. Разказаното отрази в докладна записка, за да запознаем Началника и Крум”. Какво се оказва?
Пред „Невена” Божидар Димитров се представил за български историк на работа в Атонския манастир. Между другото споделил, че макар и без достъп до различните манастири, получава информация чрез холандски историк, също на работа там, като уточнил, че той снима материали и ги предава на микрофилми. Освен това дал съвет на „Невена” при евентуално проникване в Атон да не се опитва да преснима томове книги, особено от Зографския манастир, където „нещата се знаят, а да насочи вниманието си към книги, които са извън българския манастир”. И да използва въпросния шотландски историк, защото добре познава „съдържанието на манастирските библиотеки, до които българските монаси нямат достъп”. От ръкописна бележка върху това сведение става ясно, че „шотландският” историк всъщност е английски византолог, който преди това е бил културен аташе в България.
В резултат от тази история саморазконспириралият се като агент Божидар Димитров е свален от отчет по предложение на Цветан Станимиров, утвърдено от началника на 14 отдел на ПГУ полк. Г. Авджиев на 8.9.1980. С това е закрита разработката “Кардам/Тервел”, делото е подпечатано, прошнуровано и свалено в архива, където е наредено при проявяване на интерес към лицето от други поделения на МВР да се дава справка за него.
Последният хан от Именника на Божидар Димитров
По отношение на агентурното име „Телериг” Димитров закачливо сподели пред журналисти, че не го е знаел, „...но не протестирам – хубаво име. Хан Терелиг е изловил византийските шпиони”. Какви са фактите?
Към сваленото дело на „Кардам/Тервел” неизвестно кога са пришити още няколко документа. От тях се разбира, че интерес към бившия агент с цел вербовка проявяват последователно РУМНО (военното разузнване) – през 1982 г., първи отдел на ВГУ – 1984 г., втори отдел по ДС на ОУ-МВР Бургас – също 1984 г., втори отдел на ВГУ – през 1985 г. и първи отдел на Шесто управление, без дата. Странното е, че въпреки указанието да се дава справка за Димитров от архива отговорят на всички тези искания, че лицето е „заето”. Върху последното искане от страна на оперативния работник Василев от ВГУ има обаче резолюция с дата 24.9.1985 г., която гласи: „Говорено с ОР Цветан Станимиров да се даде справка на ВГУ-ДС”.
Следващият документ е писмо до началника на ПГУ. „Моля нареждането ви да ни бъде изпратена обобщена справка за лицето Божидар Димитров Стоянов, който се води на отчет в 02 ВГУ – ДС” (това е подчертано дебело). Подпис – заместник-началник на ВГУ Красимир Саманджиев. Следва изпратената от ПГУ справка, в която няма новини, но е подчертано, че ПГУ няма оперативно отношение към Божидар Димитров.
В решението на комисията за досиетата е записано, че личното дело IА-36027 на „Телериг” е налично. Оказа се папка с два листа. Първият лист е опис, в който пише, че вторият лист – предложението за сваляне в архив, е изваден, защото не е „обект” на закона. Има и регистрационна бланка. Делото е открито на 7 октомври 1987 г. от ОР Атанас Димитров Василев, подполковник от отделение 4, отдел 2 на ВГУ. Съпоставяйки датата с цитираното по-горе писмо на Кр. Саманджиев, според което Божидар Димитров се води на отчет във ВГУ още през 1985 г., излиза, че той не е бил регистриран като агент цели две години.
Твърде любопитен е и регистрационният картон на „Телериг”. Съдържа всички нормативно изисквани данни, но отгоре е записано на ръка „Ограничен достъп рег. № 205/1997 г., а на гърба, където би трябвало да се отразява движението на делото, стои: „да се уведомява ОР Сл. Протогеров или Вал. Коев или Ат. Божилов – НСС-Б-3”. Датата е 23 октомври 1998 г.!

В регистрационния дневник в графата кога е изключен агент „Телериг” стои пък 26 октомври 1998 г.
Остава да обясня с какво се занимава отделение 4 на отдел 2 ВГУ в края на 80-те години – отделът е „Англия, Италия”, отделението е за „активни мероприятия”. Очевидно в случая Божидар Димитров, който не знае английски език, но знае добре италиански, е бил сътрудник на ВГУ по тази линия.
Впрочем на този фон звучи съвсем логично изказването му пред медиите, когато обясняваше, че се е занимавал с „научно разузнаване”, че последното му посещение „по тази линия е било през април – май 1990 г. в библиотека “Марчиана”, Венецианския държавен архив”.
Междувременно установих, че ОР Атанас Василев от 04-02 ВГУ е вербовчик и на Георги Василев от Държавната агенция за българите в чужбина, а ОР Сл. Протогеров преди 1989 г. е работил в Софийско градско управление на МВР по линия на Шесто управление. След това очевидно те двамата заедно със споменатите Валери Коев и Атанас Божилов са преминали на работа в НСС. Дали някой от тях продължава да работи в ДАНС, не може да бъде проверено.

Вместо заключение

На 29 декември 1989 г. пленум на ЦК на БКП приема решение, с което се слага край на провежданата асимилаторска политика спрямо турците в България. “Възродителният процес” е оценен като “грешка”. Председателят на Държавния съвет, бившият външен министър Петър Младенов, демонстрира “загриженост” за тревожната ситуация в страната и провежда серия от “консултации” със също така “загрижени” български “патриоти, видни общественици и интелектуалци”. За тези срещи не е публикувана почти никаква подробна информация. На една от тях, проведена на 8.01.1990 г., присъстват 24 души от най-различни краища на страната, нарочно подбрани и поканени1 и избрани “видни” комунисти учители, работници, офицери, учени, сред които е и Божидар Димитров. Всички се надпреварват да дават съвети на държавния глава, притеснени от ситуацията, за която обвиняват не кого да е... а турците, които “застрашавали българите”, “щели да ги изгонят от районите”, имало “голяма опасност да се образува турска автономна област” и т.н. Ето какво предлага Божидар Димитров: “Да се помисли, да се измисли нещо. Да се създаде един Закон за именната национална система, както има навсякъде. (...) ...може да се мисли евентуално от този списък да отпаднат най-фрапантните и най-често срещани турско-арабски имена, като се предложи на тяхно място да бъдат използвани други турски имена от прабългарския именник”. Най-важно според него е да се спечели време, защото ако Народното събрание “установи безапелационно връщане на имената на тези български граждани, струва ми се, че не си даваме ясна сметка до каква степен седим върху вулкан” (ЦДА, ф. 117, оп. 43, а. е. 1342, л. 1-12).

Мария Дерменджиева, Продължение от миналия брой на в."Гласове"