Как ми се иска годините да можеха да се върнат назад и отново да бъда онова смешно хлапе, навлечено с огромна шуба, шапка и шал, от които се виждаше само зачервеният ми нос,  тръгнало да коледува с останалите от класа... Шести "в" клас)
  Онази Коледа всичко беше бяло, ледено и блестящо, въздухът беше скърцащо студен, а снежинките се въртяха тихо в светлината на уличните стълбове. Ние подтичвахме въодушевени  по белите улици, накачулени с огромните ямурлуци и въодушевени от възможността да се дуелираме с гегите. Седмици наред бяхме учили и репетирали коледните песни и стихотворения в часа на класа  - момчетата трябваше да пеят, а ние, момичетата, да се пънем със стихотворенията. Класната ни - моята великолепна учителка по литература, която днес вече не ме разпознава по улиците - ни водеше от къща в къща , а ние все се издавахме още на двора, защото някой постоянно се изтърсваше в някое по-тъмно място на двора,  заплиташе се в тежкия вълнен ямурлук , събаряше още някого, а понякога и цялата група  и започваше лудо кискане. Стопаните излизаха смаяни, отваряха усмихнати  вратата и ние влизахме в къщата и вътре беше толпо, светло, шумно,  така различно от свещената тишина на нощта вън. И когато си изпеехме всичките песни и си кажехме всичките стихотворения, ни оставяха още малко, за да си стоплим ръцете и носовете, даваха ни на изпроводяк  разни бонбони, питка и орехи и ни изпращаха навън, за да отидем по белия път в другата къща...
 Мъча се да си ги спомня  стиховете  и  песните - тогава декламирах с такова въодушевление, и се включвах даже в пеенето на момчетата, но ги няма в главата ми,  сигурно са си отишли от паметта ми, както напролет се е стопил  онзи блестящ  бял сняг.  
  Беше  красива, свята нощ, една от най-хубавите в живота ми.