Манастирът „Грачаница”

      В сърцето на днешно Косово, на 16 километра от столицата Прищина се намира един от най-значимите православни центрове на Балканите през вековете – манастирът „Грачаница”.Той е един от четирите културни обекта в Косово, които попадат под защитата на ЮНЕСКО през   2004г.

     До Косовската битка, в която се решила съдбата на Балканите за няколко века напред  в манастира тече усилена книжвна дейност, той е една от „перлите в короната” на сръбските крале. Дори и след събитията на Косово поле и  падането на Сърбия под османско робство манастирът  продължава да  поддържа книжовно и патриотично огнище, създават се и се преписват книги.
     Манастирът е съграден през   1311 година от сръбския крал Стефан Милутин, тогава е завършена и прилежащата към него  кралска църква „Успение на Света Богородица” .

   Името „Грачаница” идва от начина, по който местните хора наричали красивата и усамотена местност, сред която е изграден манастирът  – според легендите тук се събирали косовете (гарваните) от цялото Косово поле.

Разкошната кралска църква, построена в двора на манастира  представлява петкорабна базилика, изпълнена в богатия и елегантен стил на преживяващата културен и политически разцвет по това време сръбска държава. 
    Отвън църквата поразява  със закръглеността, чистотата и монументалността на формите си, повлияни от най-добрите образци на византийското изкуство в онази епоха – своеобразен  синтез между изкуството на  Изтока и Запада.

   Отвътре църквата е била  богато украсена със стенописи, неотстъпващи  по нищо на великолепната архитектура. За съжаление много от тях са тежко пострадали по време на османското нашествие и на последвалото го няколковековно турско робство. Но дори и жестоките завоеватели са пожалили изключително красивата сграда ....
    Извън традиционните архитектурни описания, които на повечето от нас не говорят почти нищо, мога само да кажа, че църквата е изкючително красива. Прилича на каменен образ на някоя от великите средновековни сръбски кралици или болярски, и никога не можах да забравя онзи миг, в който я видях за първи път. Гледах я на фона на онова  безкрайно ясносиньо небе, седях на тревата и си мислех: " Господи, какво ли е било някога по нашите, български земи, какви ли красоти сме изгубили..." И да, църквата прилича на Симонида от фреските. Такава красота отива отвъд религиозното, отвъд времето, отвъд всичко друго.

    Запазени са фреските с портретите на основателя на манастира – крал Стефан Милутин, на майка му  - кралица  Елена, както и на неговата четвърта съпруга  Симонида, дъщеря на византийския император Михаил Палеолог.

   Особено впечатляващ е образът на Симонида – шедьовър на сръбската средновековна живопис. Художникът, макар и принуден да се съобразява със строгите правила на канона не е могъл да остане безучастен към изключителната красота на сръбската кралица. От фреската ни гледа отрупана със злато и скъпоценни камъни жена – дете, чиито черти  притежават почти въздушна    нежност, сякаш всеки миг устните й ще се раздвижат, тя ще пръстъпи и дневната светлина ще огрее прекрасните й бледи страни...

   Уви, историческата съдба на тази сръбска кралица не била от най-щастливите. Омъжена от баща си едва на пет годишна възраст за 30 години по-възрастния от нея сръбски крал Милутин тя трябвало да гарантира сключения мир между Византия и Сърбия. Църквата постановила, че Симонида  трябва да пристъпи към изпълнение на брачните си задължения щом навърши 12, бракът бил подписан и детето – кралица поело от слънчевия разкош на Константинопол  към непознатата, чужда земя.

   Според летописците и злите езици  обаче Стефан Милутин, подмамен от изключителната красота на новата си съпруга така и  не дочакал указания в договорите срок за консумиране на брака...  Това по-късно станало една от причините за безплодието на младата кралица. Симонида ненавиждала съпруга си и когато майка й, византийската императрица почината, тя измолила от него да отиде на погребението. Останала в Константинопол толкова дълго, че в крайна сметка Стефан Милутин изпратил хората си,на които било наредено  или да приберат обратно в Сърбия кралицата, или да обявят война на империята.

   Симонида била принудена да се върне в своя златен затвор.

   Няколко години по-късно, когато съпругът й  починал тя отново заминала за Константинопол, този път завинаги и се замонашила, оставайки до баща си - императора  до края на живота му.

    Портретът на Симонида и загадъчната му, магическа  красота  вдъхновяват сръбски  поети и художници и до днес.Може би защото времето и и историческите превратности,  нанесли своята вреда върху образа й ,  са се оказали неспособни да го разрушат.   Какво от това, че фреската, нарисувана когато кралицата  е била в разцвета на младостта и красотата си – едва 16 – годишна, по ирония на съдбата е грозно поругана. По време на османското робство са избодени очите й и никой днес вече  не може да каже какво се е криело в погледа на тази необикновена жена, станала символ на борбите за свобода на сърбите през вековете. Съдбата на Симонида по някъкъв странен начин се слива със съдбата на този изключително красив средновековен храм...