Постинг
18.07.2009 20:36 -
Балетът като моя история, нереализирана
Автор: eloiz
Категория: Изкуство
Прочетен: 754 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.08.2009 21:00
Прочетен: 754 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 05.08.2009 21:00
Гледах току -що репортажът на "Нова" за новите правила при пенсионирането на балетистите и танцьорите. Те искали да ги пенсионира държавата както досега - на около 42-45 години, а държавата иска да спазва някакви директиви, да изравнява условията на пенсиониране с тези на останалите граждани , защото как така - нали тези всичките хиляда души професионални артисти в България като поискат да се пенсионират едновременно по на четиридесет - петдесет години и пенсионната система ще гръмне... Как гръмна здравната, когато изневиделица се появиха няколко хиляди онкоболни, проклетниците...
Един разумен глас ми нашепва: "Гледай си твоята паница, и мисли какво ще има в нея докато навършиш 57, остави ги балетистите, мисли за себе си..." .
И аз мисля.
Мисля и си спомням как минах покрай балета навремето.
А минах покрай него, защото така трябваше. Родих се в малък град, където нямаше достатъчно школи, достатъчно учители по балет. Нищо, че се учих сама на "батман тандю"и "деми плие" от книжки. Четях ги тайно под одеялото. Вкъщи ми се подиграваха жестоко, като ме гледаха как подскачам смешно в хола, бях закръглена, и само на мен ми се струваше,че летя.
Ноктите ми се набиваха в пръстите, защото все се мъчех да застана върха на пръстите - ако не знаете, така човек се чуства безтелесен, чуства се сякаш е на небето.
Три пъти си навехнах жестоко левия глезен - все на едно и също място. И досега имам проблеми с този крак, но по стар навик не обръщам внимание.
Ходех си с навехнат глезен, насинена, упражнявах си позициите, научих се даже да заставам в позиция, без да перя пръстите, стегната ръка. - така пишеше в книжката.
И художествена гимнастика тренирах. Направих си от пръчка и от едно дълго парче дантела лента и се научих да правя змейки с нея. Дланите ми вечно бяха издълбани от края на пръчката, вечно кървяха, болеше адски, но змейките бяха толкова хубави!
Намерих въже от простор, скачах, хвърлях го във въздуха и го ловях с ръце на гърба.
Задигнах от изоставеното мазе на физкултурния салон в училище две бухалки. Истински бухалки! Бяха бели, тежки, колко пъти са падали върху мен. Пукало ми е...))) Не помня къде ги счупих. Хвърлях ги толкова високо и бях толкова щастлива.
Всички ми се смееха. Навярно съм била много смешна отстрани.
Разбира се, не съм се занимавала никога с балет и художествена гимнастика. Учих и работя съвсем обикновени неща. Както всички. И ще се пенсионирам на 57)
От всичко това обаче ми остана способността да се сливам с музиката. Не го правя често, защото е като наркотик.Освен това е неразбираемо, понякога кара останалите да се стряскат. Когато свърши, трябва да се откъснеш, защото иначе можеш да умреш от желание да продължиш, да изгориш така - движейки се в ритъма, извън попиканото време, извън всичко. Позволявам си малката суета да лъжа всички любопитни, че съм учила балет, наскоро казах, че съм учила състезателни танци. Хващат се. Годините си минават така.Не са много. Все още не ги усещам. Е, всъщност ги усещам. По тялото си. Някои движения са по-трудни, по-бързо се уморявам понякога, не мога да направя онова, което съм правила и което ми се иска. Знам, че е нормално - тялото губи гъвкавост, ставите, мускулите, навяхвания крак...Изпитвам ужас при мисълта, че един ден няма да мога да танцувам, всъщност изобщо не мисля за този ден.
Никой не може да го разбере това желание да танцуваш. То е като потребността да се храниш, като потребността да правиш секс.
Не се заблуждавайте. Минах само покрай балета.
Само колкото да ми позволят да надникна и да видя какво е там...
Боли, но искам да кажа, че съм благодарна, благодарна съм.
Един разумен глас ми нашепва: "Гледай си твоята паница, и мисли какво ще има в нея докато навършиш 57, остави ги балетистите, мисли за себе си..." .
И аз мисля.
Мисля и си спомням как минах покрай балета навремето.
А минах покрай него, защото така трябваше. Родих се в малък град, където нямаше достатъчно школи, достатъчно учители по балет. Нищо, че се учих сама на "батман тандю"и "деми плие" от книжки. Четях ги тайно под одеялото. Вкъщи ми се подиграваха жестоко, като ме гледаха как подскачам смешно в хола, бях закръглена, и само на мен ми се струваше,че летя.
Ноктите ми се набиваха в пръстите, защото все се мъчех да застана върха на пръстите - ако не знаете, така човек се чуства безтелесен, чуства се сякаш е на небето.
Три пъти си навехнах жестоко левия глезен - все на едно и също място. И досега имам проблеми с този крак, но по стар навик не обръщам внимание.
Ходех си с навехнат глезен, насинена, упражнявах си позициите, научих се даже да заставам в позиция, без да перя пръстите, стегната ръка. - така пишеше в книжката.
И художествена гимнастика тренирах. Направих си от пръчка и от едно дълго парче дантела лента и се научих да правя змейки с нея. Дланите ми вечно бяха издълбани от края на пръчката, вечно кървяха, болеше адски, но змейките бяха толкова хубави!
Намерих въже от простор, скачах, хвърлях го във въздуха и го ловях с ръце на гърба.
Задигнах от изоставеното мазе на физкултурния салон в училище две бухалки. Истински бухалки! Бяха бели, тежки, колко пъти са падали върху мен. Пукало ми е...))) Не помня къде ги счупих. Хвърлях ги толкова високо и бях толкова щастлива.
Всички ми се смееха. Навярно съм била много смешна отстрани.
Разбира се, не съм се занимавала никога с балет и художествена гимнастика. Учих и работя съвсем обикновени неща. Както всички. И ще се пенсионирам на 57)
От всичко това обаче ми остана способността да се сливам с музиката. Не го правя често, защото е като наркотик.Освен това е неразбираемо, понякога кара останалите да се стряскат. Когато свърши, трябва да се откъснеш, защото иначе можеш да умреш от желание да продължиш, да изгориш така - движейки се в ритъма, извън попиканото време, извън всичко. Позволявам си малката суета да лъжа всички любопитни, че съм учила балет, наскоро казах, че съм учила състезателни танци. Хващат се. Годините си минават така.Не са много. Все още не ги усещам. Е, всъщност ги усещам. По тялото си. Някои движения са по-трудни, по-бързо се уморявам понякога, не мога да направя онова, което съм правила и което ми се иска. Знам, че е нормално - тялото губи гъвкавост, ставите, мускулите, навяхвания крак...Изпитвам ужас при мисълта, че един ден няма да мога да танцувам, всъщност изобщо не мисля за този ден.
Никой не може да го разбере това желание да танцуваш. То е като потребността да се храниш, като потребността да правиш секс.
Не се заблуждавайте. Минах само покрай балета.
Само колкото да ми позволят да надникна и да видя какво е там...
Боли, но искам да кажа, че съм благодарна, благодарна съм.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
