Нашето куче се задъхва по изровения път покрай нивата и току се накланя рязко на една или друга страна, и изобщо изглежда така, сякаш аха да се преобърне, и тогава страничните му огледала неловко щръкват нагоре досущ като на някое истинско ловджийско куче, само че тумбесто, прекалено огромно куче и червено на цвят.
А двете тънки линии, прокарани от десетки други гуми по самия край на нивата лъкатушат игриво, крият се в горещия прахоляк, пъхат се в някакви върбалаци, капинаци и други по-ниски, но не по-малко остри храсталаци и бедният ни автомобил току изхърцва зловещо, попадайки в поредната дупка, пълна с изсъхнали остри бодли. "Още малко, куче, още малко, бариерата е ей там" казвам му аз окуражително и той потегля отново ,надушил сянката в края на нивата и свежата зелена трева, по която гумите се движат много по-спокойно и уверено. Минаваме скоростно бариерата, изтопуркваме по ниската сочна трева по дигата и ето го езерото отстрани - голямо, гладко, светнало под обедното слънце. В далечината като на снимка се мержелеят острите зелени стебла на ракитите , не е трудно да си представи човек тъмните им разлати сенки по огледалната повърхност на езерото... Кучето внимателно заобикаля покрай брега и очаквателно се смъква в някаква долчинка наблизо, където ще престои няколко часа на сянка и ще си мисли за негови си кучешки работи. Сега е мой ред.
А аз смъквам въдицата и такъмите от пироните в бараката и потеглям след гордо крачещото ято патици, които също като мен са се упътили към примамливите води на езерото. Патиците пристигат първи , оглеждат ме отвисоко и като тръсват криле, плавно се плъзват на плиткото и потеглят на обиколка покрай брега.
Е, аз не мога да мина като тях за по пряко като тях през зеления фасул и доматите на собственика на рибарника, но пък накрая си намирам мястото досами брега, до някой объл камък, на който да се облегнат такъмите и сядам, за да си мисля и аз за някакви си мои работи.
Водата е довлякла досами брега малки клонки и изсъхнали черупки от "дяволчета", ръбатите формички тихо се поклащат на повърхността и само ако се вгледа човек може да види как от време на време под тях помръдва някоя слънчевка, привлечена от загадъчната рибешка мисъл, че можем да й хвърлим царевица, трохи или нещо друго ...
"Пук" зад гърба ми изпуква някакво сухо клонче и се обръщам лениво , но там стои само предводителката на кокошето стадо, която отдавна ме е набелязала и е решила да дойде по-наблизо и да провери дали няма да изкопчи нещо за ядене. Гледа ме гордо с изпуленото си око, извила глава настрани и нещо ме преценява. Изчаква малко, след което се обръща, прибира стадото и заминава по свои си работи, но все пак оставя един -два кокоши поста, които ще дебнат наоколо за някоя подхвърлена слънчевка....
Последен на езерото идва Делян – огромният мързелив и смел каракачански пес - пазач на езерото, поглежда отдалеч и предпазливо привидно разпръснатия строй на кокошките(той си има стари сметки с тях) и се пльосва с всичките си най-малко петдесет килограма в сянката наблизо. Още веднъж ще хвърли пренебрежителен поглед на кокошите постове, после и на мен - с едно око - след което ще задреме и само от време на време с царствени жестове на опашката си ще отпъжда в просъница прекалено нахалните насекоми...
Езерото се успокоява и потъва в с лек следобеден сън. Една слънчевка заобикаля кукичката на въдицата ми и се насочва пръво към пръстите на крака ми във водата. Стои на почетно разстояние, но не прекалено далеч, за да не изпусне нещо и ме гледа хитро.
Да гледа. А аз си мисля си за това колко много неща му предстоят на това езеро днес - дълги следобедни сенки, залез и тиха топла нощ, далечният лай на Делян и съненото куркане на кокошките, приглушеният шум на тревите и насекомите... Но дотогава има много време... Толкова много време...