Нашето куче се задъхва по изровения път покрай  нивата и току се накланя рязко на една или друга страна,  и изобщо   изглежда така, сякаш аха да се преобърне, и тогава страничните му огледала неловко щръкват нагоре досущ като на някое истинско ловджийско куче, само че тумбесто, прекалено огромно  куче и червено на цвят.
А двете тънки линии, прокарани от десетки други гуми по самия край на нивата лъкатушат игриво,  крият се в горещия  прахоляк, пъхат се в някакви върбалаци, капинаци и други по-ниски, но не по-малко остри храсталаци и бедният ни автомобил току изхърцва зловещо, попадайки в поредната дупка, пълна с изсъхнали остри бодли. "Още малко, куче, още малко, бариерата е ей там" казвам му аз окуражително и той потегля отново ,надушил сянката в края на нивата и свежата зелена трева, по която гумите се движат много по-спокойно и уверено. Минаваме скоростно бариерата, изтопуркваме по ниската сочна трева по дигата  и ето го езерото отстрани - голямо, гладко, светнало под обедното слънце. В далечината като на снимка се мержелеят острите зелени стебла  на ракитите , не е трудно да си представи човек тъмните им разлати сенки по огледалната повърхност на езерото... Кучето внимателно заобикаля покрай брега и очаквателно се смъква в някаква долчинка наблизо, където ще престои няколко часа на сянка и ще си мисли за негови си кучешки работи. Сега е мой  ред.
         А  аз  смъквам въдицата  и такъмите от пироните в бараката и потеглям след гордо крачещото ято патици, които също като мен  са се упътили към примамливите води на езерото. Патиците пристигат първи , оглеждат ме  отвисоко и като тръсват криле, плавно се плъзват на плиткото и потеглят на обиколка покрай брега.
Е, аз не  мога  да мина като тях  за по пряко като тях през зеления фасул и доматите на собственика на рибарника, но пък накрая си намирам мястото досами  брега, до някой  объл камък, на който да се облегнат такъмите и сядам, за да си мисля  и аз  за някакви си мои  работи.

         Водата е довлякла досами  брега малки клонки и изсъхнали черупки от "дяволчета", ръбатите формички  тихо се поклащат на повърхността и само ако се вгледа човек може да види как от време на време под тях помръдва някоя слънчевка, привлечена от загадъчната рибешка мисъл, че можем да й хвърлим царевица, трохи или нещо друго ...
         "Пук" зад гърба ми изпуква някакво сухо клонче и се обръщам лениво , но там стои само предводителката на кокошето стадо, която отдавна  ме  е набелязала  и е решила да дойде по-наблизо и да провери дали няма да изкопчи  нещо за ядене. Гледа ме гордо с изпуленото си око, извила глава настрани и нещо ме  преценява. Изчаква малко, след което се обръща, прибира стадото и заминава по свои си работи, но все пак оставя един -два кокоши поста, които ще дебнат наоколо за някоя подхвърлена слънчевка....
          Последен на езерото  идва Делян – огромният мързелив и смел  каракачански пес - пазач на езерото, поглежда отдалеч и предпазливо привидно разпръснатия строй на кокошките(той си има стари сметки с тях) и се пльосва с всичките си най-малко  петдесет килограма в сянката наблизо.  Още веднъж ще  хвърли пренебрежителен поглед на  кокошите постове, после и  на мен  - с едно око - след което ще задреме  и само от време на време с царствени жестове на опашката си  ще  отпъжда в просъница  прекалено нахалните насекоми...

          Езерото се успокоява и потъва в с лек следобеден сън. Една слънчевка заобикаля кукичката на въдицата ми и се насочва пръво към пръстите на крака ми във водата. Стои на почетно разстояние, но не прекалено далеч, за да не изпусне нещо и ме гледа хитро.
            Да гледа. А аз си  мисля си за това колко много неща му предстоят на това езеро днес  -  дълги следобедни сенки, залез и тиха топла нощ, далечният лай на Делян и съненото куркане на кокошките, приглушеният шум на тревите и насекомите... Но дотогава има много време... Толкова много време...