Акиро бил войник и неговата част била мобилизирана да влезе в Хирошима след като пожарите утихнат, защото трябвало да се  предприеме спасителна операция.
Той и войниците от неговата част ходели между отломките и работата им била да   събират  мъртвите на купища, да ги  заливат  с киселина и да  ги горят ,  а после да  заравят  остатъците, за да не плъзнат зарази. Други групи  товарели ранените на камиони и ги пращали в болниците. Акиро казва, че не е различавал мъже, жени и деца, минавал между телата  и когато можел,  отделял мъртвите от живите.
Акиро казва, че живите се отличавали от умрелите  по стоновете, в които неизменно се чувало "вода". Всички те искали да пийнат вода. А  черните реки, които потекли след радиоактивните бури били пълни с удавили се хора, но онези, които били живи  все се тътрели до почернелите брегове и  искали и искали вода. Акиро винаги  носел със себе си манерка, пълна с  чиста вода, но му  наредили да не дава от нея на ранените, защото тя щяла да ги убие.
Не се дава вода на изгорени хора - всеки знае това, казал полковникът . И Акиро и другарите му, които дошли да спасят хората спазили заповедта, защото били добри войници. Не дали никому вода. Мнозина от ранените умрели пред очите му от изгарянията си и от лъчева болест, без да успеят да вкусят и капка вода.

 
А Акиро оживял,  преживял и втората бомба, след това поражението на страната си и новото й издигане от пепелищата. Въпреки всичко животът на Акиро бил живот на нормален човек - той получил възможност да направи своя избор и да  да бъде щастлив.
Но до края на живота си Акиро продължил да сънува времето, в което бил войник. Помнел насън онзи ден в Хирошима, който не спирал да се повтаря.  
Виждал ясно  умиращите, които го молели с викове, с ръце, с очи за вода. Били мъже, жени и деца, и всеки от тях искал и се молел за капчица вода от неговата манерка, защото Акиро бил дошъл да ги спаси. Той виждал ясно в очите им вярата им в него, виждал надеждата им за спасение.  След толкова години Акиро искал да се наведе и да им даде вода, но не можел, защото това било само сън. Акиро вървял между тях, а редиците умиращи не свършвали.... На утрото го спасявала мисълта, че това било само сън.

      И след няколко безсънни нощи те пак пропълзявали до краката му, той отново ги виждал как се препъват сред димящите отломки и го молят за вода, за глътка вода.

   Един единствен път се удало на  отчаяният Акиро да  развърже  манерката и той  понечил да даде вода на една жена с умиращо дете, но манерката била празна. Това било сън.