Темата за българската държавна идеология през Първото и Второто българско царство все още не е добре разработена, поради всеобщото мнение, че източници, от които да се почерпят данни за нея, на практика почти липсват. Достъпните факти са малко, разпръстанати в различни по жанр литературни произведения. (Тук трябва да се изтъкне, че познатата ни до момента старобългарска литература почти не включва домашни историографски произведения, което е странно на фона на богата продукция от този тип, създавана по същото време от сърби и руси). Документи от българските владетелски канцеларии почти не са оцелели(или не са открити). 
  Анализът на "късчетата" факти в произведения на старобългарската литература - жития, природонаучни съчинения и пр. според някои учени, като Кл. Иванова показва, че у българите авторитетът на града надделява над авторитета на рода - тоест държавната идеология на българските владетели(от Втората българска държава, след ХІІІв.) включва култ към столичния град, в който се пренасят голям брой мощи на светци, които автоматично с пренасянето си в столицата приемат българска самоличност и  стават негови( на града, а чрез него и на държавата) закрилници. Това дава основание на Кл. Иванова да посочи, че българската държавна идеология през ХІІІв. се крепи на този "култ към града" , за разлика от сръбската такава, която изгражда своите основи върху "култа към рода" - тоест създаването на култови светителски текстове и канонизиране на основателите на сръбската владетелска династия на Неманичите. Това противопоставяне във владетелските идеологии вероятно е валидно за ХІІІ в, но то отразява само моментно състояние на развитието на българската владетелска идеология.

    Каква е била тя през ІХ - Хв, по време на покръстването на българите и на възхода на Първата българска държава? В компилативната творба на Йоан Екзарх - "Шестоднев" в шест слова на достъпен за широка публика език се разясняват от богословско гледище някои природни и астрономически явления, говори се за растителния и животинския свят, за анатомията на човешкото тяло и др. В шестото, последното слово на тази средновековна енциклопедия намира своето място и един малък оригинален откъс, наричан в повечето христоматии "Описание на Симеоновия дворец". В тези няколко реда Йоан Екзарх описва с гордост  българската столица Преслав като едно от Божиите чудеса на земята  - град, сякаш излязъл от приказките и легендите, който кара обикновения човек да се диви. Тук ясно си личи пиететът на българите към техния велик град - ненапразно този откъс е поместен в края на книгата, в последната й глава, тоест описанието на Симеоновия дворец според старобългарския писател  е "венецът" на Божието творение...
   Но този откъс не съдържа само описание на Симеоновата столица и Симеоновия дворец. В него е описан и самият цар  (все още наричан от Йоан Екзарх княз) сред неговите боляри , и описанието на владетеля е като "венец на венеца". Защото в този малък по обем текст култът към Велики Преслав, столицата на българите, не би могъл да е пълнокръвен без присъствието на владетеля и на неговия род - болярите, тоест  може да се предположи, че българската владетелска идеология, изповядвана от Симеон и неговите наследници е съчетавала неразривно, хармонично  култа към владетеля и култа към столицата. Само можем да гадаем как биха изглеждали произведенията, посветени на култа към столицата и владетеля в българската литература - изгубени (или неоткрити) днес и в никакъв случай не мога да се съгляся с твърденията на някои учени, че щом такива произведения не са открити, то те не съществуват. Ако се съди от яркия , богат език на Йоан Екзарх тези текстове  са били нещо забележително. 
   Тези два елемента от българската владетелска идеология - култовете към рода и столицата  ще бъдат трансплантирани  с различен знак и в културите на сърби и руси.
   Катастрофата на Първото българско царство  и унищожаването на владетелската династия на Симеон нарушават непоправимо култа към рода в българската владетелска идеология.
    Ненапразно първият цар на Второто българско царство доброволно ще приеме името на наследника на  царСимеон, Петър, търсейки, макар и символична връзка с осветените родови владетелски корени на Първото българско царство. През целия ХІІІв Българската държава няма да може да се съвземе от прекъсването на "култа към рода", показателно е обаче, че в борбите за трона между "отцепниците" главна роля ще играят отново търновските, столичните боляри. През ХІІ, ХІІІ и ХІVв. ролята на Търново постоянно ще се издига, а търновските  царе ще отвоюват светителски мощи,  за да  може да достигне през последните десетилетия на ХІVв. престолният град на българите  славата на "богоизбран".
(следва)