Две детски градини в Карлово, уважаеми ми патриоти, празнуваха обесването на Левски днес. Бяха строили дечицата на по три - четири годинки  в две редички, бяха им дали някаква свещ, пееха  милите и гледаха в земята, като наказани. Изглеждаха зверски уплашени и объркани.
    Нямам никаква представа как са им пълнили главите учителките, телевизията и всички останали възрастни с патриотични слова за    тоя човек Васил Левски, дето уж бил много велик, много смел и много добър, ама се намерил някой друг  българин - като мен, теб, мама и тати и взел, че го предал... И затова ние, мили дечица,  днес празнуваме деня, в който са убили Левски...
   Гледахме тази вечер  отдалеч с една приятелка зарята и си говорехме за пореден път дали е нормално едно убийство  да се "празнува", че и със заря на всичкото отгоре. 
   Тя ми каза, че ние сме си виновни, било от езическия ни ген, който ни влечал да празнуваме смъртта повече от раждането. Тя се чудеше дали  хората, които като Левски са дали някога живота си за България  ще намерят покой след постоянното, велеречиво, празнодумно споменаване на имената им. 
   За  мен тази заря е един от последните остатъци от годините, в които ни водеха под строй да се покланяме пред мавзолея на Георги Димитров. Питам се кога ще престанем да даваме фалшив ореол на хората, които считаме за велики.
   И си мисля, че докато я има тази проклета заря  , дотогава няма да намерим истината за Васил Левски. Нито за себе си.
   Не става въпрос за Васил Левски - иконата, футболния клуб или хилядите училища и  учреждения, кръстени на името му.
   Тук иде реч за други работи - за държавността, за гражданската свобода, за светлото и чисто бъдеще. 
   За бога, този човек не искаше да се превръща в икона! Ако не го бяха  предали, той просто щеше да си свърши работата и да продължи нататък...